Осиновяването като преживяване

Начало > Инфо > Зачатие > Осиновяването като преживяване

Осиновяването като преживяване

Истината е, че това, което досега сме вярвали за бебетата, не е вярно.
Не сме разбирали и дори сме подценявали техните способности.
В никакъв случай не са прости същества, напротив те са много сложни и са отвъд времето малки създания с неочаквано големи мисли.

Дейвид Чембърлейн

Невероятната осъзнатост на бебетата

В книгата си “Бебетата помнят своето раждане” д-р Чембърлейн продължава: “Бебетата знаят много повече, отколкото предполагаме. Минути след раждането бебето е способно да разпознае лицето на майка си (която никога не е виждало) сред галерия от снимки... Едно от най-новите открития е, че бебетата използват своите пет сетива като всички останали хора. Когато те плачат от болка, този плач е автентичен. Не те, а ние сме безчувствените.”

Ако бебето помни своето раждане, то също така си спомня какво му се е случило веднага след раждането т. е. майката, с която тo e били свързано в утробата и от която очаква да гo посрещне, когато се появи на бял свят, изведнъж я няма. Как се отразява тази липса върху емоциите и усещанията на едно новородено? Не можем повече да твърдим, че бебето не чувства нищо или че е неосъзнато. Има твърде много доказателства, които твърдят обратното. Бебето чувства липсата на майката на физическо и на емоционално ниво. За съжаление обаче, в повечето случаи нито гинеколозите, нито социалните работници се замислят върху това.

Някои от нещата, които знаем, не са нови, но според мен до момента не са били отнасяни към изоставените деца. Джон Боулби говори за поведението на деца, които са преживели загуба на свой родител поради смърт. Той описва различните реакции на бебето при изчезването на майката. Боулби твърди, че поведението на детето представлява един незрял опит да изстрада загубата и е “логичен резултат от горчивото преживяване”. Според мен ситуацията с изоставените деца е подобна, защото за детето изоставянето е своеобразна смърт не само на майката, но и на част от него самото на онази негова същност, която го кара да се чувства цяло.

Признавайки загубата и нейното влияние върху всички участници в осиновяването, няма как да заобиколим болката болката от раздялата и загубата (едновременно за детето и биологичната му майка), болката от неспособността да разбереш и компенсираш тази болка и загуба (за осиновителите). За нашето общество не е лесно да признае липсата на абсолюти, нито да приеме парадоксите в живота. Вместо това ние предпочитаме да отречем или игнорираме проблемите, за които нямаме ясни решения, или да поляризираме себе си, преструвайки се, че не виждаме очевидни неща (например при аборт). Ако нищо друго не успее да ни помогне, се опитваме да забравим болката с алкохол или наркотици. При осиновяването можем да отричаме, да се преструваме, че не забелязваме, да проектираме, да интелектуализираме, да концептуализираме или екстернализираме... Готови сме на всичко, само и само да избягаме от болката и от неспособността си да се справим с нея.

Потребността от постоянна обгрижваща фигура

Отдавна се знае, че институциoналната и приемната грижа не са най-добрата грижа за изоставените деца. Липсата на постоянна обгрижваща фигура лишава детето от някои от най-важните фактори за нормалното психологично развитие непрекъснатата последователност от връзка със значим възрастен, емоционално обгрижване и стимулация. За детето впоследствие е трудно да се привърже, а да осъществи връзка понякога се оказва невъзможна задача. Колкото повече са фигурите, които се грижат за детето, толкова повече намалява неговата способност да се привързва, а чувствата му все повече и повече се притъпяват. Често такова дете не се развива добре и във физически аспект, а понякога се стига и до смърт. Явно това, от което детето се нуждае, е постоянна обгрижваща фигура и колкото по-скоро се появи тя, толкова по-добре.

Доскоро осиновяването се приемаше за най-доброто решение едновременно на три проблема за биологичната майка, която не може или не желае да се грижи за детето си; за детето, което тя изоставя, и за осиновителите, които не могат да имат свое биологично дете, но много искат да бъдат родители. Хората се надяваха, че да се даде едно изоставено дете на хора, които не могат да бъдат биологични родители, е най-доброто решение на проблема за всички. Реалността обаче не е толкова розова. Въпреки непрекъснатостта на връзката, която осиновяването гарантира, осиновените деца преживяват себе си като нежелани, не могат да повярват, че осиновителите им винаги ще бъдат до тях, често проявяват емоционални и поведенчески проблеми. Независимо от факта, че тези симптоми може да са по-явни при деца, за които са се грижели много хора, моето изследване показва, че гореспоменатите симптоми са налице и при деца, които са били осиновени в момента или скоро след тяхното раждане.

Този факт поставя няколко интересни въпроса: защо едно дете, осиновено часове или дни след раждането си, не може да преживее безпроблемно прехода от биологичната майка към осиновителите си? А какво се случва при онези деца, които никога не разбират, че са били осиновени? Защо има значение, че биологичните родители са били заместени от други, ако осиновителите са осигурили топла, обгрижваща, любвеобилна среда, в която детето да расте и да се развива?

Проблеми, свързани с осиновяването

Някои клинични психолози, работещи с осиновени, са забелязали, че всички те имат подобни проблеми, независимо дали са били осиновени още при раждането им или като тийнейджъри. Тези проблеми се фокусират около тревожността от раздяла и загуба, доверието, отхвърлянето, вината и срама, идентичността, интимността, лоялността, властта и контрола. На всяко едно от тези неща ще се спра по-нататък в книгата.

Въпреки че гореспоменатите проблеми могат да съществуват за всеки от участниците в осиновителната триада, ще огранича коментарите си до начина, по който те се проявяват у осиновените деца. В клиничната си практика забелязах, че голяма част от тези симптоми могат да се наблюдават и при хора, които са били поставени в кувьоз веднага след раждането си или по някакъв друг начин са били отделени от майките си за по-дълъг период, независимо че по-късно са били отгледани от биологичните си майки. Постоянното присъствие на тези проблеми при осиновените деца и “бебетата в кувьози” ме кара да мисля, че именно преживяването да се чувстваш изоставен причинява раната.

Външни обстоятелства

Търсейки обяснения и начини за справяне с въпросните симптоми, се натъкнах на два модела на мислене. Единият отдава проблемите при осиновените на външните обстоятелства. Промяната в осиновителните процедури и закони и отварянето на запечатаните досиета се възприема като начин да се избегнат срамът и обидата от тайната. Препоръчва се по-отворена комуникация между децата и осиновителите им, тъй като това би благоприятствало по-успешната адаптация на детето. Съгласна съм, че законът трябва да защитава гражданските права на осиновените и че по-откритата комуникация би подобрила семейната динамика, но нито едно от двете неща не би могло да заличи първичната рана.

Големи надежди се възлагат на независимите, отворени осиновявания*, тъй като те елиминират срама от тайната и липсата на родословна история, както и позволяват на биологичната майка и детето да поддържат някакъв контакт. Този контакт може да бъде под формата на писма или картички, които си пращат биологичното семейство и осиновителите. Също така биологичното семейство може да посещава осиновеното дете. Тук искам отново да подчертая, че ако биологичната майка не е била постоянната обгрижваща фигура на детето, то ще изстрада нейната загуба.

Напоследък се говори за това, че осиновяването като цяло трябва да се премахне и децата да имат настойници вместо осиновители. Това би позволило на детето да запази своето име и семейно наследство, като в същото време му се осигури постоянен дом. Въпреки че ми допада откритостта на тази идея, подобен тип регламентирано отношение ми прилича на дългосрочната приемна грижа, при която детето няма реално чувство за дом. Нито един от тези варианти няма връзка с преживяването на въпроса: “Защо живея с това семейство, а не с теб, мамо?” Нищо не може да спаси детето от дълбоката болка вследствие раздялата с първата майка болка няма единствено когато няма раздяла.

Една жена ми сподели, че имала намерение да напише дълго писмо на биологичната си майка тя нямаше никакви съзнателни спомени за нея, но не можеше да престане да мисли за това, че трябва да я намери. Тя искаше да є обясни как се чувства като осиновена. Реши да напише писмото с лявата си ръка, защото беше чувала, че по този начин ще активира дясното си мозъчно полукълбо и следователно ще влезе в контакт с чувствата си. Взе химикалката и написа: “Мила мамо, ела и ме вземи.” След това сподели, че няма какво повече да є каже.

Осиновяването като концепция

Другият модел в опитите да се разберат и предотвратят проблемите, свързани с осиновяването, е те да се възприемат концептуално. Според този модел проблемите идват оттам, че на детето се казва, че то е осиновено; от идеята за двете майки, от причината за изоставянето и чувствата, които всички тези неща провокират у детето. С други думи, интелектуалното знание за осиновяването обърква и разстройва детето. Когато човек чете тези идеи, добива усещането, че осиновяването е само една теория, и ако нищо не кажем за него, няма да загубим кой знае какво. Причината, поради която трябва да казваме на децата си, че са осиновени, е, че те може да разберат един ден от някой друг. И в такъв случай е по-добре да бъдем честни и откровени с тях. Т. е. акцентът се измества от ако към кога.

Имало е и все още има много дискусии относно това кога трябва да се каже на детето, че е осиновено. Дали трябва да му се каже, когато започне да разбира думите? Или преди това? Дали ако кажем на детето истината в ранна възраст, това няма да му попречи то да се справи с останалите етапи от личностното си развитие? Може би е опасно да му се каже в онези моменти от живота, когато то така или иначе има конфликтни чувства спрямо родителите си?

“Кажете на детето колкото се може по-рано, за да не възприема осиновяването в бъдеще като лоша тайна, която то не е трябвало да научава, а да има позитивно отношение”, съветват някои експерти. “Осиновяването е сложна концепция, която едно дете не може да разбере, така че е по-добре да се изчака до момента, в който сме сигурни, че детето разбира какво му казваме”, твърдят други специалисти. И така споровете продължават и до денднешен.

Изоставянето и преживяването да си осиновен

Всички тези реторични въпроси пренебрегват един простичък, но изключително важен факт: осиновеното дете е било там. То е преживяло раздялата и изоставянето от биологичната си майка, както и момента, в който е било дадено на непознати хора, неговите осиновители. Това, че всички тези неща са му се случили само няколко минути или дни след раждането му, няма никакво значение. То има зад себе си преживявания в продължение на 40 седмици с човек, с който най-вероятно се е свързало човек, с който то е биологично, генетично и най-вече психически, емоционално и духовно свързано. А някои хора вярват, че самото казване на детето, че е осиновено, го кара да се чувства толкова зле!

Много осиновители и професионалисти, работещи в тази област, са забелязали, че при голяма част от осиновените деца няма почти никаква видима реакция, когато родителите им казват, че са осиновени. Възможно ли е тази липса на реакция да е резултат от факта, че те несъзнавано знаят какво им се е случило? В книгата си “Триъгълникът на осиновяването” Сороски, Баран и Панор отговарят положително на този въпрос след изследванията, които проведох с осиновени деца и възрастни, и аз се присъединявам към тяхното мнение.

Една жена ми сподели, че винаги се е чувствала така, сякаш не принадлежи на семейството си, сякаш никой не я разбира. Въпреки че е научила за осиновяването си чак на 13 години, не се е изненадала. Друга жена сподели: “Никой не прилича на мен. Никой не ме разбира.” Трети мъж сподели: “Никога не съм пасвал на семейството си и винаги съм се чудил защо.” Той разбрал, че е осиновен, на 33 години. Бил абсолютно шокиран не от самото осиновяване, а от предателството и лъжата на родителите му през всичките тези години. Въпреки че това предателство се разкрило в зряла възраст, то е стояло между тях като несъзнавана бариера през детството му. Имало е тайна имало е нещо, което са криели от него.

Този тип тайни разрушават доверието между детето и неговите родители. Те създават атмосфера на нереалност и лъжа, която прониква във взаимоотношенията в семейството. Както пише Франсис Уикс в книгата си “Вътрешният свят на детството”, много е опасно детето да расте в атмосфера на измама и лъжа. Децата са изключително интуитивни същества. Те изследват света на обектите чрез своите усещания, докато вътрешните сили, в самите себе си и в другите, възприемат чрез своята интуиция.

В книгата си “Излекуване на нараненото дете” Донован и Макинтайър предупреждават родителите да избягват да пазят тайни от децата си. Те пишат: “...ние лесно можем да покажем на родителя, че проблемното поведение на детето е отражение на факта, че то несъзнавано знае за въпросната тайна, и то много точно и детайлно. След това можем да демонстрираме как това несъзнавано знаене на тайната е довело до настоящата катастрофална ситуация.”

В следваща глава, за загубата в живота на децата, Донован и Макинтайър пишат: “Монолитичният подход към осиновяването в тази страна налага казването на детето истината за неговия произход колкото се може по-рано.” Те продължават мисълта си, подкрепяйки този съвет: “Ако казването на истината се налагаше просто заради знаенето на истината, тогава би следвало родителите да информират неосиновените си деца, че са биологични. Бебетата нямат нужда “да знаят”, че са осиновени.”

Това очевидно противоречие показва колко широко разпространено е отричането на страданието, което преживяват осиновените деца. Бебетата “знаят”, че са осиновени. Осиновяването им се е случило те са го преживели и го носят в своята емоционална памет. Когато родителите държат това знание на детето в неговото несъзнавано и не го правят съзнателно (като му го кажат), те го лишават от контекст, в който то да изживее чувствата, причинени от тази ранна загуба. По този начин децата се чувстват странно, озадачават се от чувствата, които изпитват, чудят се защо се държат така с родителите си.

Това, което осиновеното дете има потребност да знае, е, че осиновяването му е реално преживяване нещо, което наистина му се е случило. Осиновяването не е урок, който трябва да бъде научен, нито теория, която трябва да бъде разбрана. То е нещо, което детето е преживяло то е важна част от неговия живот, спрямо което е нормално детето да има конфликтни чувства. Тези конфликтни чувства са една напълно естествена реакция спрямо опустошителната загуба в началото на живота му загубата на майката. Фактът, че съзнателно не помниш тази загуба, не я прави по-малко опустошителна напротив, така дори ти е по-трудно да се справиш с нея, защото ти се е случила, преди да имаш думи, с които да я опишеш, и следователно е почти невъзможно да говориш за нея. За мнозина е трудно дори да мислят за загубата. Да си позволиш да преживееш спомена за раждането си означава отново да се срещнеш с изоставянето и болката нещо, което едва ли искаш да изпиташ...

Значимостта на ранните преживявания

Разбираемо е, че осиновените може да не искат да си спомнят тези болезнени моменти. Но какво да кажем за професионалистите, които не признават значимостта на това преживяване? Какво се случва, когато един осиновен човек започне терапия и терапевтът му смята, че осиновяването няма нищо общо с неговите проблеми, въпреки че то е част от най-ранните му преживявания? Психолозите често споменават, че първите три години от живота на детето са най-важните години за неговото емоционално развитие. Съвременните достижения в областта на пренаталната психология помогнаха на много хора да осъзнаят, че средата във вътреутробното развитие е важна част от благосъстоянието на бебето. И все пак, когато стане въпрос за осиновяването, сякаш забравяме какво знаем. Сякаш не ни се иска да признаем, че в момента на раждането, както и през следващите няколко дни, седмици, месеци, когато детето е отделено от майка си и дадено на непознати хора, това може да окаже изключително силно влияние върху целия му живот. Защо толкова дълго време се опитваме да пренебрегнем тази истина?

Фактът, че детето не си спомня това, което му се е случило, не заличава последствията от преживяното. Колко от нас си спомнят нещо от своя живот през първите три години? Това означава ли, че тези първи три години не са имали никакво влияние върху нас върху възприятията, нагласите, поведението ни? Колко деца, които са били жертва на сексуално насилие в тази възраст, си спомнят преживяното? Трябва ли да вярваме, че ако човек не си спомня тези преживявания, те няма да оставят отпечатък върху бъдещите му взимоотношения? В случаите на насилие най-накрая започнахме да осъзнаваме, че преживяното има дълбок дълготраен ефект върху човека, който често се нуждае от години психотерапия, за да преодолее травмата. А какво по-травматично нещо може да преживее едно бебе от раздялата с майка си?

В книгата си “Необходимите загуби” Джудит Вьорст разказва следната история:

Малко момченце лежи в болница изплашено е, всичко го боли. Крехкото му телце е с 40% изгаряния. Някой го е залял с алкохол и след това го е запалил.
То плаче плаче за майка си.
А майка му го е запалила.
Сякаш няма значение каква е майката, която губиш, добра или лоша, и колко опасно може да е за теб да живееш с нея. Няма значение дали тя те наранява, или прегръща. Да те отделят от нея е по-лошо, отколкото да бъдеш в нейните прегръдки, когато навън експлодират бомби. По-лошо е да си разделен от майката дори когато самата тя е бомбата...

С този разказ не искам да кажа, че детето трябва да остане при майка, която излага на риск живота му. Просто искам да си дадем сметка какво причиняваме на това дете, когато го разделяме от майка му...

Вьорст пише: “Идва моментът, в който трябва да се отделим от майка си. Но докато не сме готови да я напуснем или да бъдем напуснати, всяко нещо е по-добро от раздялата.” Разкъсването на тази връзка има огромно влияние едновременно върху майката и върху детето за цял живот. Защото за тези деца и техните майки изоставянето и осиновяването не са просто някакви идея, а реални преживявания, от които те никога не се възстановяват напълно.

Травмата от изоставянето и осиновяването

Осиновяването, което общественото мнение смята за особено добро решение както за родителите, които не могат да имат свое дете, така и за детето, останало без биологични родители, всъщност е изключително опустошително преживяване за детето. Първо, то преживява изоставянето от майка си. Независимо от това колко много майката е искала да се грижи за детето си и какви са били причините за оставянето му, то преживява раздялата с нея като изоставяне.

Второ, детето е дадено на напълно непознати за него хора неговите осиновители. Дори когато майката-осиновителка е установила връзка с биологичната майка и е помогнала при раждането на детето, бебето я разпознава единствено като натрапница, като заместничка на майката, с която то е прекарало девет месеца от живота си.

Д-р Чембърлейн, когото цитирах в началото на тази глава, както и други професионалисти, работещи в областта на перинаталната психология, са документирали доказателства, че бебетата не са неосъзнатите, простички същества, за каквито учените ги мислеха доскоро. (Дълбоко в себе си майките винаги са знаели това!) Ние знаем, че те са когнитивни същества и имат най-различни умения да разпознават лицето на майката, миризмата, енергията є, да преживяват най-различни емоции, да помнят и да се учат, използвайки петте си сетива в своя нов живот извън майчината утроба.

Имайки всичко това предвид, лесно можем да направим заключението, че за едно бебе да бъде дадено на непознати хора е объркващо и дори ужасяващо преживяване. Ако към това добавим и липсата на физическа, хормонална, психологическа и емоционална подготовка на майката-осиновителка да разпознава и откликва на нуждите на бебето, виждаме, че малкото човече преживява много повече, отколкото някои хора си дават сметка.

И все пак да бъдеш даден на някого е по-добрата алтернатива, отколкото да останеш сам дни или месеци наред в дом. От разговора си със социални работници от Агенции за осиновявания разбрах, че един от начините, по който в домовете успокояват бебетата, когато те плачат за майките си, е като им дават фенобарбитал. Да останеш сам, без никой, който наистина да се интересува и грижи за теб, е опустошително преживяване бебетата плачат за това, че са лишени от толкова базисната човешка потребност да бъдеш прегръщан и докосван. Едва наскоро признахме тази потребност. Сега съществува т. нар. терапевтична практика “гушкане”, при която доброволци докосват или държат бебета, които са се родили преждевременно, или са болни, или се възстановяват от наркотичната злоупотреба, на която са били подложени в майчината утроба. След стартирането на тази програма беше забелязано, че бебетата, които са гушкани и докосвани, се възстановяват много по-бързо и наддават повече килограми в сравнение с бебетата, лишени от тези ласки. Всички тези размисли са валидни и за бебетата, които са били оставени за осиновяване.

Рождените дни

Дъщеря ми скоро сподели с мен, че всяка година трите дни между рождения є ден и деня, в който сме я взели вкъщи, са трите най-трудни дни в целия є живот. Тогава тя се чувства безпомощна, отчаяна, празна и самотна. Сякаш в психиката и клетките є се е запечатало преживяването през онези три дни, което натъжава много осиновени деца и биологичните им майки около рождените им дни.

Много терапевти и родители са ми казвали, че осиновените деца имат склонност да отреагират и изпадат в криза около рождените си дни. Те обикновено са много развълнувани около предстоящия ден и отпразнуването му, но в крайна сметка винаги правят нещо, което да го провали. “Просто не знам какво се случваше с дъщеря ми”, сподели една майка. “Всяка година се справяхме с куп неприятности, за да организираме едно чудесно парти, и най-накрая тя беше ядосана и обидена”.

И все пак чудно ли е, че осиновените искат да саботират купона за рождения си ден? Защо трябва да празнуваш деня, когато майка ти те е изоставила? Разбира се, едва ли самите осиновени си дават сметка какво точно се случва с тях около рождените им дни. Едно осиновено дете сподели: “Не знам защо се държах по този начин. Знам, че майка ми наистина се стараеше... тя искаше да си прекарам добре. Но... не знам... чувствах се толкова тъжна и ядосана едновременно. Не можех да се радвам. Просто исках да избягам и да се скрия.” За осиновените рождените дни връщат спомена от едно преживяване не на радост, а на тъга и загуба.

Обобщение

Осиновяването, което за мнозина е просто една концепция, за самите осиновени е травматично преживяване. То започва с раздялата от биологичната майка и завършва с попадането в непознат дом, с непознати хора. Възможно е през по-голямата част от живота си осиновеният да отрича или потиска истинските чувства спрямо това преживяване, тъй като не е вярвал, че осиновителите му ще го разберат и ще му позволят да бъде себе си. Напротив, може би дори се е чувствал така, сякаш трябва да бъде благодарен за тази ужасна манипулация на съдбата. И все пак, някъде дълбоко в себе си, той разпознава тези чувства и самият факт, че те съществуват, не означава, че той е ненормален, болен или луд. Тези чувства показват, че той е наранен от опустошителната загуба, която е преживял те са напълно основателни и трябва да бъдат признати вместо отричани и потискани.

Нанси Нютън Верие
Из книгата "Първичната рана", 2005 г.
преводач: Теодора Танева
с любезното съдействие на ИК "ЛИК"