Търсене:

 

Начало > Инфо > Зачатие > Осиновяването като преживяване

Осиновяването като преживяване

 

Ис­­­ти­­­на­­­та е, че то­­­ва, ко­­­е­­­то до­­­се­­­га сме вяр­­­ва­­­ли за бе­­­бе­­­та­­­та, не е вяр­­­но.
Не сме раз­­­би­­­ра­­­ли и до­­­ри сме под­­­це­­­ня­­­ва­­­ли тех­­­ни­­­те спо­­­соб­­­нос­­­ти.
В ни­­­ка­­­къв слу­­­чай не са прос­­­ти съ­­­щес­­­т­­­ва, нап­­­ро­­­тив ­ те са мно­­­го слож­­­ни и са от­­­въд вре­­­ме­­­то ­ мал­­­ки съз­­­да­­­ния с не­­­о­­­чак­­­ва­­­но го­­­ле­­­ми мис­­­ли.

Дей­­­вид Чем­­­бър­­­лейн

 

Не­­­ве­­­ро­­­ят­­­на­­­та осъз­­­на­­­тост на бе­­­бе­­­та­­­та 

В кни­­­га­­­та си “Бе­­­бе­­­та­­­та пом­­­нят сво­­­е­­­то раж­­­да­­­не” д-р Чем­­­бър­­­лейн про­­­дъл­­­жа­­­ва: “Бе­­­бе­­­та­­­та зна­­­ят мно­­­го по­­­ве­­­че, от­­­кол­­­ко­­­то пред­­­по­­­ла­­­га­­­ме. Ми­­­ну­­­ти след раж­­­да­­­не­­­то бе­­­бето е спо­­­соб­­­но да раз­­­поз­­­нае ли­­­це­­­то на май­­­ка си (ко­­­я­­­то ни­­­ко­га не е виж­­­да­­­ло) сред га­­­ле­­­рия от сним­­­ки... Ед­­­но от най-но­­­ви­­­те от­­­кри­­­тия е, че бе­­­бе­­­та­­­та из­­­пол­­­з­­­ват сво­­­и­­­те пет сети­­­ва ка­­­то всич­­­ки ос­­­та­­­на­­­ли хо­­­ра. Ко­­­га­­­то те пла­­­чат от бол­­­ка, то­­­зи плач е ав­­­тен­­­ти­­­чен. Не те, а ние сме без­­­чув­­­с­­­т­ве­­­ни­­­те.”

Ако бе­­­бе­­­то пом­­­ни сво­­­е­­­то раж­­­да­­­не, то съ­­­що та­­­ка си спом­­­ня как­­­во му се е слу­­­чи­­­ло вед­­­на­­­га след раж­­­да­­­не­­­то ­ т. е. май­­­ка­­­та, с ко­­­я­­­то тo e би­­­ли свързано в ут­­­ро­­­ба­­­та и от ко­­­я­­­то очак­­­ва да гo пос­­­рещ­­­не, ко­­­га­­­то се по­­­я­­­ви на бял свят, из­­­вед­­­нъж я ня­­­ма. Как се от­­­ра­­­зя­­­ва та­­­зи лип­­­са вър­­­ху емо­­­ци­­­и­­­те и усе­­­ща­­­ни­­­я­­­та на ед­­­но но­­­во­­­ро­­­де­­­но? Не мо­­­жем по­­­ве­­­че да твър­­­дим, че бе­­­бе­­­то не чув­­­с­­­т­­­ва ни­­­що или че е не­­­о­­­съз­­­на­­­то. Има твър­­­де мно­­­го до­­­ка­­­за­­­тел­­­с­­­т­­­ва, ко­­­и­­­то твър­­­дят об­­­рат­­­но­­­то. Бе­­­бе­­­то чув­­­с­­­т­­­ва лип­­­са­­­та на май­­­ка­­­та на фи­­­зи­­­чес­­­ко и на емо­­­ци­­­о­­­нал­­­но ни­­­во. За съ­­­жа­­­ле­­­ние оба­­­че, в по­­­ве­­­че­­­то слу­­­чаи ни­­­то ги­­­не­­­ко­­­ло­­­зи­­­те, ни­­­то со­­­ци­­­ал­­­ни­­­те ра­­­бот­­­ни­­­ци се за­­­мис­­­лят вър­­­ху то­­­ва.

Ня­­­кои от не­­­ща­­­та, ко­­­и­­­то зна­­­ем, не са но­­­ви, но спо­­­ред мен до мо­­­мен­­­та не са би­­­ли от­­­на­­­ся­­­ни към изос­­­та­­­ве­­­ни­­­те де­­­ца. Джон Бо­­­ул­­­би го­­­во­­­ри за по­­­ве­­­де­­­ни­­­е­­­то на де­­­ца, ко­­­и­­­то са пре­­­жи­­­ве­­­ли за­­­гу­­­ба на свой ро­­­ди­­­тел по­­­ра­­­ди смърт. Той опис­­­ва раз­­­лич­­­ни­­­те ре­­­ак­­­ции на бе­­­бе­­­то при из­­­чез­­­ва­­­не­­­то на май­­­ка­­­та. Бо­­­ул­­­би твър­­­ди, че по­­­ве­­­де­­­ни­­­е­­­то на де­­­те­­­то пред­­­став­­­ля­­­ва един нез­­­рял опит да из­­­с­­­т­­­ра­­­да за­­­гу­­­ба­­­та и е “ло­­­ги­­­чен ре­­­зул­­­тат от гор­­­чи­­­во­­­то пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не”. Спо­­­ред мен си­­­ту­­­а­­­ци­­­я­­­та с изос­­­та­­­ве­­­ни­­­те де­­­ца е по­­­доб­­­на, за­­­що­­­то за де­­­те­­­то изос­­­та­­­вя­­­не­­­то е сво­­­е­­­об­­­раз­­­на смърт не са­­­мо на май­­­ка­­­та, но и на част от не­­­го са­­­мо­­­то ­ на она­­­зи не­­­го­­­ва същ­­­ност, ко­­­я­­­то го ка­­­ра да се чув­­­с­­­т­­­ва цяло.

Приз­­­на­­­вай­­­ки за­­­гу­­­ба­­­та и ней­­­но­­­то вли­­­я­­­ние вър­­­ху всич­­­ки учас­­­т­­­ни­­­ци в оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то, ня­­­ма как да за­­­о­­­би­­­ко­­­лим бол­­­ка­­­та ­ бол­­­ка­­­та от раз­­­дя­­­ла­­­та и за­­­гу­­­ба­­­та (ед­­­нов­­­ре­­­мен­­­но за де­­­те­­­то и би­­­о­­­ло­­­гич­­­на­­­та му май­­­ка), бол­­­ка­­­та от нес­­­по­­­соб­­­ност­­­та да раз­­­бе­­­реш и ком­­­пен­­­си­­­раш та­­­зи бол­­­ка и за­­­гу­­­ба (за оси­­­но­­­ви­­­те­­­ли­­­те). За на­­­ше­­­то об­­­щес­­­т­­­во не е лес­­­но да приз­­­нае лип­­­са­­­та на аб­­­со­­­лю­­­ти, ни­­­то да при­­­е­­­ме па­­­ра­­­док­­­си­­­те в жи­­­во­­­та. Вмес­­­то то­­­ва ние пред­­­по­­­чи­­­та­­­ме да от­­­ре­­­чем или иг­­­но­­­ри­­­ра­­­ме проб­­­ле­­­ми­­­те, за ко­­­и­­­то ня­­­ма­­­ме яс­­­ни ре­­­ше­­­ния, или да по­­­ля­­­ри­­­зи­­­ра­­­ме се­­­бе си, прес­­­т­­­ру­­­вай­­­ки се, че не виж­­­да­­­ме оче­­­вид­­­ни не­­­ща (нап­­­ри­­­мер при аборт). Ако ни­­­що дру­­­го не ус­­­пее да ни по­­­мог­­­не, се опит­­­ва­­­ме да заб­­­ра­­­вим бол­­­ка­­­та с ал­­­ко­­­хол или нар­­­ко­­­ти­­­ци. При оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то мо­­­жем да от­­­ри­­­ча­­­ме, да се прес­­­т­­­ру­­­ва­­­ме, че не за­­­бе­­­ляз­­­ва­­­ме, да про­­­ек­­­ти­­­ра­­­ме, да ин­­­те­­­лек­­­ту­­­а­­­ли­­­зи­­­ра­­­ме, да кон­­­цеп­­­ту­­­а­­­ли­­­зи­­­ра­­­ме или ек­­­с­­­тер­­­на­­­ли­­­зи­­­ра­­­ме... Го­­­то­­­ви сме на всич­­­ко, са­­­мо и са­­­мо да из­­­бя­­­га­­­ме от бол­­­ка­­­та и от нес­­­по­­­соб­­­ност­­­та си да се спра­­­вим с нея.

Пот­­­реб­­­ност­­­та от пос­­­то­­­ян­­­на об­­­г­­­риж­­­ва­­­ща фи­­­гу­­­ра

От­­­дав­­­на се знае, че ин­­­с­­­ти­­­ту­­­циo­­­нал­­­на­­­та и при­­­ем­­­на­­­та гри­­­жа не са най-доб­­­ра­­­та гри­­­жа за изос­­­та­­­ве­­­ни­­­те де­­­ца. Лип­­­са­­­та на пос­­­то­­­ян­­­на об­­­г­­­риж­­­ва­­­ща фи­­­гу­­­ра ли­­­ша­­­ва де­­­те­­­то от ня­­­кои от най-важ­­­ни­­­те фак­­­то­­­ри за нор­­­мал­­­но­­­то пси­­­хо­­­ло­­­гич­­­но раз­­­ви­­­тие ­ неп­­­ре­­­къс­­­на­­­та­­­та пос­­­ле­­­до­­­ва­­­тел­­­ност от връз­­­ка със зна­­­чим въз­­­рас­­­тен, емо­­­ци­­­о­­­нал­­­но об­­­г­­­риж­­­ва­­­не и сти­­­му­­­ла­­­ция. За де­­­те­­­то впос­­­лед­­­с­­­т­­­вие е труд­­­но да се при­­­вър­­­же, а да осъ­­­щес­­­т­­­ви връз­­­ка по­­­ня­­­ко­­­га се оказ­­­ва не­­­въз­­­мож­­­на за­­­да­­­ча. Кол­­­ко­­­то по­­­ве­­­че са фи­­­гу­­­ри­­­те, ко­­­и­­­то се гри­­­жат за де­­­те­­­то, тол­­­ко­­­ва по­­­ве­­­че на­­­ма­­­ля­­­ва не­­­го­­­ва­­­та спо­­­соб­­­ност да се при­­­вър­­­з­­­ва, а чув­­­с­­­т­­­ва­­­та му все по­­­ве­­­че и по­­­ве­­­че се при­­­тъ­­­пя­­­ват. Чес­­­то та­­­ко­­­ва де­­­те не се раз­­­ви­­­ва доб­­­ре и във фи­­­зи­­­чес­­­ки ас­­­пект, а по­­­ня­­­ко­­­га се сти­­­га и до смърт. Яв­­­но то­­­ва, от ко­­­е­­­то де­­­те­­­то се нуж­­­дае, е пос­­­то­­­ян­­­на об­­­гриж­­­ва­­­ща фи­­­гу­­­ра и кол­­­ко­­­то по-ско­­­ро се по­­­я­­­ви тя, тол­­­ко­­­ва по-доб­­­ре.

Доско­­­ро оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то се при­­­е­­­ма­­­ше за най-доб­­­ро­­­то ре­­­ше­­­ние ед­­­нов­­­ре­­­мен­­­но на три проб­­­ле­­­ма ­ за би­­­о­­­ло­­­гич­­­на­­­та май­­­ка, ко­­­я­­­то не мо­­­же или не же­­­лае да се гри­­­жи за де­­­те­­­то си; за де­­­те­­­то, ко­­­е­­­то тя изос­­­та­­­вя, и за оси­­­но­­­ви­­­те­­­ли­­­те, ко­­­и­­­то не мо­­­гат да имат свое би­­­о­­­ло­­­гич­­­но де­­­те, но мно­­­го ис­­­кат да бъ­­­дат ро­­­ди­­­те­­­ли. Хо­­­ра­­­та се на­­­дя­­­ва­­­ха, че да се да­­­де ед­­­но изос­­­та­­­ве­­­но де­­­те на хо­­­ра, ко­­­и­­­то не мо­­­гат да бъ­­­дат би­­­о­­­ло­­­гич­­­ни ро­­­ди­­­те­­­ли, е най-доб­­­ро­­­то ре­­­ше­­­ние на проб­­­ле­­­ма за всич­­­ки. Ре­­­ал­­­ност­­­та оба­­­че не е тол­­­ко­­­ва ро­­­зо­­­ва. Въп­­­ре­­­ки неп­­­ре­­­къс­­­на­­­тост­­­та на връз­­­ка­­­та, ко­­­я­­­то оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то га­­­ран­­­ти­­­ра, оси­­­но­­­ве­­­ни­­­те де­­­ца пре­­­жи­­­вя­­­ват се­­­бе си ка­­­то не­­­же­­­ла­­­ни, не мо­­­гат да по­­­вяр­­­ват, че оси­­­но­­­ви­­­те­­­ли­­­те им ви­­­на­­­ги ще бъ­­­дат до тях, чес­­­то про­­­я­­­вя­­­ват емо­­­ци­­­о­­­нал­­­ни и по­­­ве­­­ден­­­чес­­­ки проб­­­ле­­­ми. Не­­­за­­­ви­­­си­­­мо от фак­­­та, че те­­­зи сим­­­п­­­то­­­ми мо­­­же да са по-яв­­­ни при де­­­ца, за ко­­­и­­­то са се гри­­­же­­­ли мно­­­го хо­­­ра, мо­­­е­­­то из­­­с­­­лед­­­ва­­­не по­­­каз­­­ва, че го­­­рес­­­по­­­ме­­­на­­­ти­­­те сим­­­п­­­то­­­ми са на­­­ли­­­це и при де­­­ца, ко­­­и­­­то са би­­­ли оси­­­но­­­ве­­­ни в мо­­­мен­­­та или ско­­­ро след тях­­­но­­­то раж­­­да­­­не.

То­­­зи факт пос­­­та­­­вя ня­­­кол­­­ко ин­­­те­­­рес­­­ни въп­­­ро­­­са: за­­­що ед­­­но де­­­те, оси­­­но­­­ве­­­но ча­­­со­­­ве или дни след раж­­­да­­­не­­­то си, не мо­­­же да пре­­­жи­­­вее без­­­п­­­роб­­­лем­­­но пре­­­хо­­­да от би­­­о­­­ло­­­гич­­­на­­­та май­­­ка към оси­­­но­­­ви­­­те­­­ли­­­те си? А как­­­во се случ­­­ва при оне­­­зи де­­­ца, ко­­­и­­­то ни­­­ко­­­га не раз­­­би­­­рат, че са би­­­ли оси­­­но­­­ве­­­ни? За­­­що има зна­­­че­­­ние, че би­­­о­­­ло­­­гич­­­ни­­­те ро­­­ди­­­те­­­ли са би­­­ли за­­­мес­­­те­­­ни от дру­­­ги, ако оси­­­но­­­ви­­­те­­­ли­­­те са оси­­­гу­­­ри­­­ли топ­­­ла, об­­­г­­­риж­­­ва­­­ща, люб­­­ве­­­о­­­бил­­­на сре­­­да, в ко­­­я­­­то де­­­те­­­то да рас­­­те и да се раз­­­ви­­­ва?

Проблеми, свър­­­за­­­ни с оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то

Ня­­­кои кли­­­нич­­­ни пси­­­хо­­­ло­­­зи, ра­­­бо­­­те­­­щи с оси­­­но­­­ве­­­ни, са за­­­бе­­­ля­­­за­­­ли, че всич­­­ки те имат по­­­доб­­­ни проб­­­ле­­­ми, не­­­за­­­ви­­­си­­­мо да­­­ли са би­­­ли оси­­­но­­­ве­­­ни още при раж­­­да­­­не­­­то им или ка­­­то тий­­­нейд­­­жъ­­­ри. Те­­­зи проб­­­ле­­­ми се фо­­­ку­­­си­­­рат око­­­ло тре­­­вож­­­ност­­­та от раз­­­дя­­­ла и за­­­гу­­­ба, до­­­ве­­­ри­­­е­­­то, от­­­х­­­вър­­­ля­­­не­­­то, ви­­­на­­­та и сра­­­ма, иден­­­тич­­­ност­­­та, ин­­­тим­­­ност­­­та, ло­­­ял­­­ност­­­та, власт­­­та и кон­­­т­­­ро­­­ла. На вся­­­ко ед­­­но от те­­­зи не­­­ща ще се спра по-на­­­та­­­тък в кни­­­га­­­та.

Въп­­­ре­­­ки че го­­­рес­­­по­­­ме­­­на­­­ти­­­те проб­­­ле­­­ми мо­­­гат да съ­­­щес­­­т­­­ву­­­ват за все­­­ки от учас­­­т­­­ни­­­ци­­­те в оси­­­но­­­ви­­­тел­­­на­­­та три­­­а­­­да, ще ог­­­ра­­­ни­­­ча ко­­­мен­­­та­­­ри­­­те си до на­­­чи­­­на, по кой­­­то те се про­­­я­­­вя­­­ват у оси­­­но­­­ве­­­ни­­­те де­­­ца. В кли­­­нич­­­на­­­та си прак­­­ти­­­ка за­­­бе­­­ля­­­зах, че го­­­ля­­­ма част от те­­­зи сим­­­п­­­то­­­ми мо­­­гат да се наб­­­лю­­­да­­­ват и при хо­­­ра, ко­­­и­­­то са би­­­ли пос­­­та­­­ве­­­ни в кувьоз вед­­­на­­­га след раж­­­да­­­не­­­то си или по ня­­­ка­­­къв друг на­­­чин са би­­­ли от­­­де­­­ле­­­ни от май­­­ки­­­те си за по-дъ­­­лъг пе­­­ри­­­од, не­­­за­­­ви­­­си­­­мо че по-къс­­­но са би­­­ли от­­­г­­­ле­­­да­­­ни от би­­­о­­­ло­­­гич­­­ни­­­те си май­­­ки. Пос­­­то­­­ян­­­но­­­то при­­­със­­­т­­­вие на те­­­зи проб­­­ле­­­ми при оси­­­но­­­ве­­­ни­­­те де­­­ца и “бе­­­бе­­­та­­­та в кувьози” ме ка­­­ра да мис­­­ля, че имен­­­но пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не­­­то да се чув­­­с­­­т­­­ваш изос­­­та­­­вен при­­­чи­­­ня­­­ва ра­­­на­­­та.

Вън­­­ш­­­ни об­­­с­­­то­­­я­­­тел­­­с­­­т­­­ва

Тър­­­сей­­­ки обяс­­­не­­­ния и на­­­чи­­­ни за спра­­­вя­­­не с въп­­­рос­­­ни­­­те сим­­­п­­­то­­­ми, се на­­­тък­­­нах на два мо­­­де­­­ла на мис­­­ле­­­не. Еди­­­ни­­­ят от­­­да­­­ва проб­­­ле­­­ми­­­те при оси­­­но­­­ве­­­ни­­­те на вън­­­ш­­­ни­­­те об­­­с­­­то­­­я­­­тел­­­с­­­т­­­ва. Про­­­мя­­­на­­­та в оси­­­но­­­ви­­­тел­­­ни­­­те про­­­це­­­ду­­­ри и за­­­ко­­­ни и от­­­ва­­­ря­­­не­­­то на за­­­пе­­­ча­­­та­­­ни­­­те до­­­си­­­е­­­та се въз­­­п­­­ри­­­е­­­ма ка­­­то на­­­чин да се из­­­бег­­­нат сра­­­мът и оби­­­да­­­та от тай­­­на­­­та. Пре­­­по­­­ръч­­­ва се по-от­­­во­­­ре­­­на ко­­­му­­­ни­­­ка­­­ция меж­­­ду де­­­ца­­­та и оси­­­но­­­ви­­­те­­­ли­­­те им, тъй ка­­­то то­­­ва би бла­­­гоп­­­ри­­­ят­­­с­­­т­­­ва­­­ло по-ус­­­пеш­­­на­­­та адап­­­та­­­ция на де­­­те­­­то. Съг­­­лас­­­на съм, че за­­­ко­­­нът тряб­­­ва да за­­­щи­­­та­­­ва граж­­­дан­­­с­­­ки­­­те пра­­­ва на оси­­­но­­­ве­­­ни­­­те и че по-от­­­к­­­ри­­­та­­­та ко­­­му­­­ни­­­ка­­­ция би по­­­доб­­­ри­­­ла се­­­мей­­­на­­­та ди­­­на­­­ми­­­ка, но ни­­­то ед­­­но от две­­­те не­­­ща не би мог­­­ло да за­­­ли­­­чи пър­­­вич­­­на­­­та ра­­­на.

Го­­­ле­­­ми на­­­деж­­­ди се въз­­­ла­­­гат на не­­­за­­­ви­­­си­­­ми­­­те, от­­­во­­­ре­­­ни оси­­­но­­­вя­­­ва­­­ния*, тъй ка­­­то те ели­­­ми­­­ни­­­рат срама от тай­­­на­­­та и лип­­­са­­­та на ро­­­дос­­­лов­­­на ис­­­то­­­рия, как­­­то и поз­­­во­­­ля­­­ват на би­­­о­­­ло­­­гич­­­на­­­та май­­­ка и де­­­те­­­то да под­­­дър­­­жат ня­­­ка­­­къв кон­­­такт. То­­­зи кон­­­такт мо­­­же да бъ­­­де под фор­­­ма­­­та на пис­­­ма или кар­­­тич­­­ки, ко­­­и­­­то си пра­­­щат би­­­о­­­ло­­­гич­­­но­­­то се­­­мейс­­­т­­­во и оси­­­но­­­ви­­­те­­­ли­­­те. Съ­­­що та­­­ка би­­­о­­­ло­­­гич­­­но­­­то се­­­мейс­­­т­­­во мо­­­же да по­­­се­­­ща­­­ва оси­­­но­­­ве­­­но­­­то де­­­те. Тук ис­­­кам от­­­но­­­во да под­­­чер­­­тая, че ако би­­­о­­­ло­­­гич­­­на­­­та май­­­ка не е би­­­ла пос­­­то­­­ян­­­на­­­та об­­­г­­­риж­­­ва­­­ща фи­­­гу­­­ра на де­­­те­­­то, то ще из­­­ст­­­ра­­­да ней­­­на­­­та за­­­гу­­­ба.

На­­­пос­­­ле­­­дък се го­­­во­­­ри за то­­­ва, че оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то ка­­­то ця­­­ло тряб­­­ва да се пре­­­мах­­­не и де­­­ца­­­та да имат нас­­­той­­­ни­­­ци вмес­­­то оси­­­но­­­ви­­­те­­­ли. То­­­ва би поз­­­во­­­ли­­­ло на де­­­те­­­то да за­­­па­­­зи сво­­­е­­­то име и се­­­мей­­­но нас­­­лед­­­с­­­т­­­во, ка­­­то в съ­­­що­­­то вре­­­ме му се оси­­­гу­­­ри пос­­­то­­­я­­­нен дом. Въп­­­ре­­­ки че ми до­­­па­­­да от­­­к­­­ри­­­тост­­­та на та­­­зи идея, по­­­до­­­бен тип рег­­­ла­­­мен­­­ти­­­ра­­­но от­­­но­­­ше­­­ние ми при­­­ли­­­ча на дъл­­­гос­­­роч­­­на­­­та при­­­ем­­­на гри­­­жа, при ко­­­я­­­то де­­­те­­­то ня­­­ма ре­­­ал­­­но чув­­­с­­­т­­­во за дом. Ни­­­то един от те­­­зи ва­­­ри­­­ан­­­ти няма връзка с пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не­­­то на въп­­­ро­­­са: “За­­­що жи­­­вея с то­­­ва се­­­мейс­­­т­­­во, а не с теб, ма­­­мо?” Ни­­­що не мо­­­же да спа­­­си де­­­те­­­то от дъл­­­бо­­­ка­­­та бол­­­ка вследствие раз­­­дя­­­ла­­­та с пър­­­ва­­­та май­­­ка ­ бол­­­ка ня­­­ма един­­­с­­­т­­­ве­­­но ко­­­га­­­то ня­­­ма раз­­­дя­­­ла.

Ед­­­на же­­­на ми спо­­­де­­­ли, че има­­­ла на­­­ме­­­ре­­­ние да на­­­пи­­­ше дъл­­­го пис­­­мо на би­­­о­­­ло­­­гич­­­на­­­та си май­­­ка ­ тя ня­­­ма­­­ше ни­­­как­­­ви съз­­­на­­­тел­­­ни спо­­­ме­­­ни за нея, но не мо­­­же­­­ше да прес­­­та­­­не да мис­­­ли за то­­­ва, че тряб­­­ва да я на­­­ме­­­ри. Тя ис­­­ка­­­ше да є обяс­­­ни как се чув­­­с­­­т­­­ва ка­­­то оси­­­но­­­ве­­­на. Ре­­­ши да на­­­пи­­­ше пис­­­мо­­­то с ля­­­ва­­­та си ръ­­­ка, за­­­що­­­то бе­­­ше чу­­­ва­­­ла, че по то­­­зи на­­­чин ще ак­­­ти­­­ви­­­ра дяс­­­но­­­то си мо­­­зъч­­­но по­­­лу­­­къл­­­бо и сле­­­до­­­ва­­­тел­­­но ще вле­­­зе в кон­­­такт с чув­­­с­­­т­­­ва­­­та си. Взе­­­ хи­­­ми­­­ка­­­лката и на­­­пи­­­са: “Ми­­­ла ма­­­мо, ела и ме взе­­­ми.” След то­­­ва спо­­­де­­­ли, че ня­­­ма как­­­во по­­­ве­­­че да є ка­­­же.

Оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то ка­­­то кон­­­цеп­­­ция

Дру­­­ги­­­ят мо­­­дел в опи­­­ти­­­те да се раз­­­бе­­­рат и пре­­­дот­­­в­­­ра­­­тят проб­­­ле­­­ми­­­те, свър­­­за­­­ни с оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то, е те да се въз­­­п­­­ри­­­е­­­мат кон­­­цеп­­­ту­­­ал­­­но. Спо­­­ред то­­­зи мо­­­дел проб­­­ле­­­ми­­­те ид­­­ват оттам, че на де­­­те­­­то се каз­­­ва, че то е оси­­­но­­­ве­­­но; от иде­­­я­­­та за две­­­те май­­­ки, от при­­­чи­­­на­­­та за изос­­­та­­­вя­­­не­­­то и чув­­­с­­­т­­­ва­­­та, ко­­­и­­­то всич­­­ки те­­­зи не­­­ща про­­­во­­­ки­­­рат у де­­­те­­­то. С дру­­­ги ду­­­ми, ин­­­те­­­лек­­­ту­­­ал­­­но­­­то зна­­­ние за оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то обър­­­к­­­ва и раз­­­с­­­т­­­рой­­­ва де­­­те­­­то. Ко­­­га­­­то чо­­­век че­­­те те­­­зи идеи, до­­­би­­­ва усе­­­ща­­­не­­­то, че оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то е са­­­мо ед­­­на те­­­о­­­рия, и ако ни­­­що не ка­­­жем за не­­­го, ня­­­ма да за­­­гу­­­бим кой знае как­­­во. При­­­чи­­­на­­­та, по­­­ра­­­ди ко­­­я­­­то тряб­­­ва да каз­­­ва­­­ме на де­­­ца­­­та си, че са оси­­­но­­­ве­­­ни, е, че те мо­­­же да раз­­­бе­­­рат един ден от ня­­­кой друг. И в та­­­къв слу­­­чай е по-доб­­­ре да бъ­­­дем чес­­­т­­­ни и от­­­к­­­ро­­­ве­­­ни с тях. Т. е. ак­­­цен­­­тът се из­­­мес­­­т­­­ва от ако към ко­­­га.

Има­­­ло е и все още има мно­­­го дис­­­ку­­­сии от­­­нос­­­но то­­­ва ко­­­га тряб­­­ва да се ка­­­же на де­­­те­­­то, че е оси­­­но­­­ве­­­но. Да­­­ли тряб­­­ва да му се ка­­­же, ко­­­га­­­то за­­­поч­­­не да раз­­­би­­­ра ду­­­ми­­­те? Или пре­­­ди то­­­ва? Да­­­ли ако ка­­­жем на де­­­те­­­то ис­­­ти­­­на­­­та в ран­­­на въз­­­раст, то­­­ва ня­­­ма да му поп­­­ре­­­чи то да се спра­­­ви с ос­­­та­­­на­­­ли­­­те ета­­­пи от лич­­­нос­­­т­­­но­­­то си раз­­­ви­­­тие? Мо­­­же би е опас­­­но да му се ка­­­же в оне­­­зи мо­­­мен­­­ти от жи­­­во­­­та, ко­­­га­­­то то та­­­ка или ина­­­че има кон­­­ф­­­лик­­­т­­­ни чув­­­с­­­т­­­ва спря­­­мо ро­­­ди­­­те­­­ли­­­те си?

“Ка­­­же­­­те на де­­­те­­­то кол­­­ко­­­то се мо­­­же по-ра­­­но, за да не въз­­­п­­­ри­­­е­­­ма оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то в бъ­­­де­­­ще ка­­­то ло­­­ша тай­­­на, коя­­­то то не е тряб­­­ва­­­ло да на­­­у­­­ча­­­ва, а да има по­­­зи­­­тив­­­но от­­­но­ше­­­ние”, съ­­­вет­­­ват ня­­­кои ек­­­с­­­пер­­­ти. “Оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то е слож­на кон­­­цеп­­­ция, ко­­­я­­­то ед­­­но де­­­те не мо­­­же да раз­­­бе­­­ре, та­­­ка че е по-доб­­­ре да се из­­­ча­­­ка до мо­­­мен­­­та, в кой­­­то сме си­­­гур­ни, че де­­­те­­­то раз­­­би­­­ра как­­­во му каз­­­ва­­­ме”, твър­­­дят дру­­­ги спе­­­ци­­­а­­­лис­­­ти. И та­­­ка спо­­­ро­­­ве­­­те про­­­дъл­­­жа­­­ват и до ден­днешен.

Изос­­­та­­­вя­­­не­­­то и пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не­­­то да си оси­­­но­­­вен

Всич­­­ки те­­­зи ре­­­то­­­рич­­­ни въп­­­ро­­­си пре­­­неб­­­рег­­­ват един прос­­­ти­­­чък, но из­­­к­­­лю­­­чи­­­тел­­­но ва­­­жен факт: оси­­­но­­­ве­­­но­­­то де­­­те е би­­­ло там. То е пре­­­жи­­­вя­­­ло раз­­­дя­­­ла­­­та и изос­­­та­­­вя­­­не­­­то от би­­­о­­­ло­­­гич­­­на­­­та си май­­­ка, как­­­то и мо­­­мен­­­та, в кой­­­то е би­­­ло да­­­де­­­но на не­­­поз­­­на­­­ти хо­­­ра, не­­­го­­­ви­­­те оси­­­но­­­ви­­­те­­­ли. То­­­ва, че всич­­­ки те­­­зи не­­­ща са му се слу­­­чи­­­ли са­­­мо ня­­­кол­­­ко ми­­­ну­­­ти или дни след раж­­­да­­­не­­­то му, ня­­­ма ни­­­как­­­во зна­­­че­­­ние. То има зад се­­­бе си пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­ния в про­­­дъл­­­же­­­ние на 40 сед­­­ми­­­ци с чо­­­век, с кой­­­то най-ве­­­ро­­­ят­­­но се е свър­­­за­­­ло ­ чо­­­век, с кой­­­то то е би­­­о­­­ло­­­гич­­­но, ге­­­не­­­тич­­­но и най-ве­­­че пси­­­хи­­­чес­­­ки, емо­­­ци­­­о­­­нал­­­но и ду­­­хов­­­но свър­­­за­­­но. А ня­­­кои хо­­­ра вяр­­­ват, че са­­­мо­­­то каз­­­ва­­­не на де­­­те­­­то, че е оси­­­но­­­ве­­­но, го ка­­­ра да се чув­­­с­­­т­­­ва тол­­­ко­­­ва зле!

Мно­­­го оси­­­но­­­ви­­­те­­­ли и про­­­фе­­­си­­­о­­­на­­­лис­­­ти, ра­­­бо­­­те­­­щи в та­­­зи об­­­ласт, са за­­­бе­­­ля­­­за­­­ли, че при голяма част от оси­­­но­­­ве­­­ни­­­те де­­­ца ня­­­ма поч­­­ти ни­­­как­­­ва ви­­­ди­­­ма ре­­­ак­­­ция, ко­­­га­­­то ро­­­ди­­­те­­­ли­­­те им каз­­­ват, че са оси­­­но­­­ве­­­ни. Въз­­­мож­­­но ли е та­­­зи лип­­­са на ре­­­ак­­­ция да е ре­­­зул­­­тат от фак­­­та, че те не­­­съз­­­на­­­ва­­­но зна­­­ят как­­­во им се е слу­­­чи­­­ло? В кни­­­га­­­та си “Три­­­ъ­­­гъл­­­ни­­­кът на оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то” Со­­­рос­­­ки, Ба­­­ран и Па­­­нор от­­­го­­­ва­­­рят по­­­ло­­­жи­­­тел­­­но на то­­­зи въп­­­рос ­ след из­­­с­­­лед­­­ва­­­ни­­­я­­­та, ко­­­и­­­то про­­­ве­­­дох с оси­­­но­­­ве­­­ни де­­­ца и въз­­­рас­­­т­­­ни, и аз се при­­­съ­­­е­­­ди­­­ня­­­вам към тях­­­но­­­то мне­­­ние.

Ед­­­на же­­­на ми спо­­­де­­­ли, че ви­­­на­­­ги се е чув­­­с­­­т­­­ва­­­ла та­­­ка, ся­­­каш не при­­­над­­­ле­­­жи на се­­­мейс­­­т­­­во­­­то си, ся­­­каш ни­­­кой не я раз­­­би­­­ра. Въп­­­ре­­­ки че е на­­­у­­­чи­­­ла за оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то си чак на 13 го­­­ди­­­ни, не се е из­­­не­­­на­­­да­­­ла. Дру­­­га же­­­на спо­­­де­­­ли: “Ни­кой не при­­­ли­­­ча на мен. Ни­­­кой не ме раз­­­би­­­ра.” Тре­­­ти мъж спо­­­де­­­ли: “Ни­­­ко­­­га не съм пас­­­вал на се­­­мейс­­­т­­­во­­­то си и вина­­­ги съм се чу­­­дил за­­­що.” Той раз­­­б­­­рал, че е оси­­­но­­­вен, на 33 го­­­ди­­­ни. Бил аб­­­со­­­лют­­­но шо­­­ки­­­ран ­ не от са­­­мо­­­то оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не, а от пре­­­да­­­тел­­­с­­­т­­­во­­­то и лъ­­­жа­­­та на ро­­­ди­­­те­­­ли­­­те му през всич­­­ки­­­те те­­­зи го­­­ди­­­ни. Въп­­­ре­­­ки че то­­­ва пре­­­да­­­тел­­­с­­­т­­­во се раз­­­к­­­ри­­­ло в зря­­­ла въз­­­раст, то е сто­­­я­­­ло меж­­­ду тях ка­­­то не­­­съз­­­на­­­ва­­­на ба­­­ри­­­е­­­ра през дет­­­с­­­т­­­во­­­то му. Има­­­ло е тай­­­на ­ има­­­ло е не­­­що, ко­­­е­­­то са кри­­­е­­­ли от не­­­го.

То­­­зи тип тай­­­ни раз­­­ру­­­ша­­­ват до­­­ве­­­ри­­­е­­­то меж­­­ду де­­­те­­­то и не­­­го­­­ви­­­те ро­­­ди­­­те­­­ли. Те съз­­­да­­­ват ат­­­мос­­­фе­­­ра на не­­­ре­­­ал­­­ност и лъ­­­жа, ко­­­я­­­то про­­­ник­­­ва във вза­­­и­­­мо­­­от­­­но­­­ше­­­ни­­­я­­­та в се­­­мейс­­­т­­­во­­­то. Как­­­то пи­­­ше Фран­­­сис Уикс в кни­­­га­­­та си “Вът­­­реш­­­ни­­­ят свят на дет­­­с­­­т­­­во­­­то”, мно­­­го е опас­­­но де­­­те­­­то да рас­­­те в ат­­­мос­­­фе­­­ра на из­­­ма­­­ма и лъ­­­жа. Де­­­ца­­­та са из­­­к­­­лю­­­чи­­­тел­­­но ин­­­ту­­­и­­­тив­­­ни съ­­­щес­­­т­­­ва. Те из­­­с­­­лед­­­ват све­­­та на обек­­­ти­­­те чрез сво­­­и­­­те усе­­­ща­­­ния, до­­­ка­­­то вът­­­реш­­­ни­­­те си­­­ли, в са­­­ми­­­те се­­­бе си и в дру­­­ги­­­те, въз­­­п­­­ри­­­е­­­мат чрез сво­­­я­­­та ин­­­ту­­­и­­­ция.

В кни­­­га­­­та си “Из­­­ле­­­ку­­­ва­­­не на на­­­ра­­­не­­­но­­­то де­­­те” До­­­но­­­ван и Ма­­­кин­­­та­­­йър пре­­­дуп­­­реж­­­да­­­ват ро­­­ди­­­те­­­ли­­­те да из­­­бяг­­­ват да па­­­зят тай­­­ни от де­­­ца­­­та си. Те пи­­­шат: “...ние лес­­­но мо­­­жем да по­­­ка­­­жем на ро­­­ди­­­те­­­ля, че проб­­­лем­­­но­­­то по­­­ве­­­де­­­ние на де­­­те­­­то е от­­­ра­­­же­­­ние на фак­­­та, че то не­­­съз­­­на­­­ва­­­но знае за въп­­­рос­­­на­­­та тай­­­на, и то мно­­­го точ­­­но и де­­­тайл­­­но. След то­­­ва мо­­­жем да де­­­мон­­­с­­­т­­­ри­­­ра­­­ме как то­­­ва не­­­съз­­­на­­­ва­­­но зна­­­е­­­не на тай­­­на­­­та е до­­­ве­­­ло до нас­­­то­­­я­­­ща­­­та ка­­­тас­­­т­­­ро­­­фал­­­на си­­­ту­­­а­­­ция.”

В след­­­ва­­­ща гла­­­ва, за за­­­гу­­­ба­­­та в жи­­­во­­­та на де­­­ца­­­та, До­­­но­­­ван и Ма­­­кин­­­та­­­йър пи­­­шат: “Мо­­­но­­­ли­­­тич­­­ни­­­ят под­­­ход към оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то в та­­­зи стра­­­на на­­­ла­­­га каз­­­ва­­­не­­­то на де­­­те­­­то ис­­­ти­­­на­­­та за не­­­го­­­вия про­­­из­­­ход кол­­­ко­­­то се мо­­­же по-ра­­­но.” Те про­­­дъл­­­жа­­­ват ми­­­съл­­­та си, под­­­к­­­ре­­­пяй­­­ки то­­­зи съ­­­вет: “Ако каз­­­ва­­­не­­­то на ис­­­ти­­­на­­­та се на­­­ла­­­га­­­ше прос­­­то за­­­ра­­­ди зна­­­е­­­не­­­то на ис­­­ти­­­на­­­та, то­­­га­­­ва би след­­­ва­­­ло ро­­­ди­­­те­­­ли­­­те да ин­­­фор­­­ми­­­рат не­­­о­­­си­­­но­­­ве­­­ни­­­те си де­­­ца, че са би­­­о­­­ло­­­гич­­­ни. Бе­­­бе­­­та­­­та ня­­­мат нуж­­­да “да зна­­­ят”, че са оси­­­но­­­ве­­­ни.”

То­­­ва оче­­­вид­­­но про­­­ти­­­во­­­ре­­­чие по­­­каз­­­ва кол­­­ко ши­­­ро­­­ко раз­­­п­­­рос­­­т­­­ра­­­не­­­но е от­­­ри­­­ча­­­не­­­то на стра­­­да­­­ни­­­е­­­то, ко­­­е­­­то пре­­­жи­­­вя­­­ват оси­­­но­­­ве­­­ни­­­те де­­­ца. Бе­­­бе­­­та­­­та “зна­­­ят”, че са оси­­­но­­­ве­­­ни. Оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то им се е слу­­­чи­­­ло ­ те са го пре­­­жи­­­ве­­­ли и го но­­­сят в сво­­­я­­­та емо­­­ци­­­о­­­нал­­­на па­­­мет. Ко­­­га­­­то ро­­­ди­­­те­­­ли­­­те дър­­­жат то­­­ва зна­­­ние на де­­­те­­­то в не­­­го­­­во­­­то не­­­съз­­­на­­­ва­­­но и не го пра­­­вят съз­­­на­­­тел­­­но (ка­­­то му го ка­­­жат), те го ли­­­ша­­­ват от кон­­­текст, в кой­­­то то да из­­­жи­­­вее чув­­­с­­­т­­­ва­­­та, при­­­чи­­­не­­­ни от та­­­зи ран­­­на за­­­гу­­­ба. По то­­­зи на­­­чин де­­­ца­­­та се чув­­­с­­­т­­­ват стран­­­но, оза­­­да­­­ча­­­ват се от чув­­­с­­­т­­­ва­­­та, ко­­­и­­­то из­­­пит­­­ват, чу­­­дят се за­­­що се дър­­­жат та­­­ка с ро­­­ди­­­те­­­ли­­­те си.

То­­­ва, ко­­­е­­­то оси­­­но­­­ве­­­но­­­то де­­­те има пот­­­реб­­­ност да знае, е, че оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то му е ре­­­ал­­­но пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не ­ не­­­що, ко­­­е­­­то на­­­ис­­­ти­­­на му се е слу­­­чи­­­ло. Оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то не е урок, кой­­­то тряб­­­ва да бъ­­­де на­­­у­­­чен, ни­­­то те­­­о­­­рия, ко­­­я­­­то тряб­­­ва да бъ­­­де раз­­­б­­­ра­­­на. То е не­­­що, ко­­­е­­­то де­­­те­­­то е пре­­­жи­­­вя­­­ло ­ то е важ­­­на част от не­­­го­­­вия жи­­­вот, спря­­­мо ко­­­е­­­то е нор­­­мал­­­но де­­­те­­­то да има кон­­­ф­­­лик­­­т­­­ни чув­­­с­­­т­­­ва. Те­­­зи кон­­­ф­­­лик­­­т­­­ни чув­­­с­­­т­­­ва са ед­­­на на­­­пъл­­­но ес­­­тес­­­т­­­ве­­­на ре­­­ак­­­ция спря­­­мо опус­­­то­­­ши­­­тел­­­на­­­та за­­­гу­­­ба в на­­­ча­­­ло­­­то на жи­­­во­­­та му ­ за­­­гу­­­ба­­­та на май­­­ка­­­та. Фак­­­тът, че съз­­­на­­­тел­­­но не пом­­­ниш та­­­зи за­­­гу­­­ба, не я пра­­­ви по-мал­­­ко опус­­­то­­­ши­­­тел­­­на ­ нап­­­ро­­­тив, та­­­ка до­­­ри ти е по-труд­­­но да се спра­­­виш с нея, за­­­що­­­то ти се е слу­­­чи­­­ла, пре­­­ди да имаш ду­­­ми, с ко­­­и­­­то да я опи­­­шеш, и сле­­­до­­­ва­­­тел­­­но е поч­­­ти не­­­въз­­­мож­­­но да го­­­во­­­риш за нея. За мно­­­зи­­­на е труд­­­но до­­­ри да мис­­­лят за за­­­гу­­­ба­­­та. Да си поз­­­во­­­лиш да пре­­­жи­­­ве­­­еш спо­­­ме­­­на за раж­­­да­­­не­­­то си оз­­­на­­­ча­­­ва от­­­но­­­во да се срещ­­­неш с изос­­­та­­­вя­­­не­­­то и бол­­­ка­­­та ­ не­­­що, ко­­­е­­­то ед­­­ва ли ис­­­каш да из­­­пи­­­таш...

Зна­­­чи­­­мост­­­та на ран­­­ни­­­те пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­ния

Раз­­­би­­­ра­­­е­­­мо е, че оси­­­но­­­ве­­­ни­­­те мо­­­же да не ис­­­кат да си спом­­­нят те­­­зи бо­­­лез­­­не­­­ни мо­­­мен­­­ти. Но как­­­во да ка­­­жем за про­­­фе­­­си­­­о­­­на­­­лис­­­ти­­­те, ко­­­и­­­то не приз­­­на­­­ват зна­­­чи­­­мост­­­та на то­­­ва пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не? Как­­­во се случ­­­ва, ко­­­га­­­то един оси­­­но­­­вен чо­­­век за­­­поч­­­не те­­­ра­­­пия и те­­­ра­­­пев­­­тът му смя­­­та, че оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то ня­­­ма ни­­­що об­­­що с не­­­го­­­ви­­­те проб­­­ле­­­ми, въп­­­ре­­­ки че то е част от най-ран­­­ни­­­те му пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­ния? Пси­­­хо­­­ло­­­зи­­­те чес­­­то спо­­­ме­­­на­­­ват, че пър­­­ви­­­те три го­­­ди­­­ни от жи­­­во­­­та на де­­­те­­­то са най-важ­­­ни­­­те го­­­ди­­­ни за не­­­го­­­во­­­то емо­­­ци­­­о­­­нал­­­но раз­­­ви­­­тие. Съв­­­ре­­­мен­­­ни­­­те дос­­­ти­­­же­­­ния в об­­­ласт­­­та на пре­­­на­­­тал­­­на­­­та пси­­­хо­­­ло­­­гия по­­­мог­­­на­­­ха на мно­­­го хо­­­ра да осъз­­­на­­­ят, че сре­­­да­­­та във вът­­­ре­­­ут­­­роб­­­но­­­то раз­­­ви­­­тие е важ­­­на част от бла­­­го­­­със­­­то­­­я­­­ни­­­е­­­то на бе­­­бе­­­то. И все пак, ко­­­га­­­то ста­­­не въп­­­рос за оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то, ся­­­каш заб­­­ра­­­вя­­­ме как­­­во зна­­­ем. Ся­­­каш не ни се ис­­­ка да приз­­­на­­­ем, че в мо­­­мен­­­та на раж­­­да­­­не­­­то, как­­­то и през след­­­ва­­­щи­­­те ня­­­кол­­­ко дни, сед­­­ми­­­ци, ме­­­се­­­ци, ко­­­га­­­то де­­­те­­­то е от­­­де­­­ле­­­но от май­­­ка си и да­­­де­­­но на не­­­поз­­­на­­­ти хо­­­ра, то­­­ва мо­­­же да ока­­­же из­­­к­­­лю­­­чи­­­тел­­­но сил­­­но вли­­­я­­­ние вър­­­ху це­­­лия му жи­­­вот. За­­­що тол­­­ко­­­ва дъл­­­го време се опит­­­ва­­­ме да пре­­­неб­­­рег­­­нем та­­­зи ис­­­ти­­­на?

Фак­­­тът, че де­­­те­­­то не си спом­­­ня то­­­ва, ко­­­е­­­то му се е слу­­­чи­­­ло, не за­­­ли­­­ча­­­ва пос­­­лед­­­с­­­т­­­ви­­­я­­­та от пре­­­жи­­­вя­­­но­­­то. Кол­­­ко от нас си спом­­­нят не­­­що от своя жи­­­вот през пър­­­ви­­­те три го­­­ди­­­ни? То­­­ва оз­­­на­­­ча­­­ва ли, че те­­­зи пър­­­ви три го­­­ди­­­ни не са има­­­ли ни­­­как­­­во вли­­­я­­­ние вър­­­ху нас ­ вър­­­ху въз­­­п­­­ри­­­я­­­ти­­­я­­­та, наг­­­ла­­­си­­­те, по­­­ве­­­де­­­ни­­­е­­­то ни? Кол­­­ко де­­­ца, ко­­­и­­­то са би­­­ли жер­­­т­­­ва на сек­­­су­­­ал­­­но на­­­си­­­лие в та­­­зи въз­­­раст, си спом­­­нят пре­­­жи­­­вя­­­но­­­то? Тряб­­­ва ли да вяр­­­ва­­­ме, че ако чо­­­век не си спом­­­ня те­­­зи пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­ния, те ня­­­ма да ос­­­та­­­вят от­­­пе­­­ча­­­тък вър­­­ху бъ­­­де­­­щи­­­те му взи­­­мо­­­от­­­но­­­ше­­­ния? В слу­­­ча­­­и­­­те на на­­­си­­­лие най-нак­­­рая за­­­поч­­­нах­­­ме да осъз­­­на­­­ва­­­ме, че пре­­­жи­­­вя­­­но­­­то има дъл­­­бок дъл­­­гот­­­ра­­­ен ефект вър­­­ху чо­­­ве­­­ка, кой­­­то чес­­­то се нуж­­­дае от го­­­ди­­­ни пси­­­хо­­­те­­­ра­­­пия, за да пре­­­о­­­до­­­лее трав­­­ма­­­та. А как­­­во по-трав­­­ма­­­тич­­­но не­­­що мо­­­же да пре­­­жи­­­вее ед­­­но бе­­­бе от раз­­­дя­­­ла­­­та с май­­­ка си?

В кни­­­га­­­та си “Не­­­об­­­хо­­­ди­­­ми­­­те за­­­гу­­­би” Джу­­­дит Вьорст раз­­­каз­­­ва след­­­на­­­та ис­­­то­­­рия:

    Мал­­­ко мом­­­чен­­­це ле­­­жи в бол­­­ни­­­ца ­ из­­­п­­­ла­­­ше­­­но е, всич­­­ко го бо­­­ли. Крех­­­ко­­­то му тел­­­це е с 40% из­­­га­­­ря­­­ния. Ня­­­кой го е за­­­лял с ал­­­ко­­­хол и след то­­­ва го е за­­­па­­­лил.
    То пла­­­че ­ пла­­­че за май­­­ка си.
    А май­­­ка му го е за­­­па­­­ли­­­ла.
    Ся­­­каш ня­­­ма зна­­­че­­­ние как­­­ва е май­­­ка­­­та, ко­­­я­­­то гу­­­биш, доб­­­ра или ло­­­ша, и кол­­­ко опас­­­но мо­­­же да е за теб да жи­­­ве­­­еш с нея. Ня­­­ма зна­­­че­­­ние да­­­ли тя те на­­­ра­­­ня­­­ва, или прег­­­ръ­­­ща. Да те от­­­де­­­лят от нея е по-ло­­­шо, от­­­кол­­­ко­­­то да бъ­­­деш в ней­­­ни­­­те прег­­­ръд­­­ки, ко­­­га­­­то на­­­вън ек­­­с­­­п­­­ло­­­ди­­­рат бом­­­би. По-ло­­­шо е да си раз­­­де­­­лен от май­­­ка­­­та до­­­ри ко­­­га­­­то са­­­ма­­­та тя е бом­­­ба­та...

С то­­­зи раз­­­каз не ис­­­кам да ка­­­жа, че де­­­те­­­то тряб­­­ва да ос­­­та­­­не при май­­­ка, ко­­­я­­­то из­­­ла­­­га на риск жи­­­во­­­та му. Прос­­­то ис­­­кам да си да­­­дем смет­­­ка как­­­во при­­­чи­­­ня­­­ва­­­ме на то­­­ва де­­­те, ко­­­га­­­то го раз­­­де­­­ля­­­ме от май­­­ка му...

Вьорст пи­­­ше: “Ид­­­ва мо­­­мен­­­тът, в кой­­­то тряб­­­ва да се от­­­де­­­лим от май­­­ка си. Но до­­­ка­­­то не сме го­­­то­­­ви да я на­­­пус­­­нем или да бъ­­­дем на­­­пус­­­на­­­ти, вся­­­ко не­­­що е по-доб­­­ро от раз­­­дя­­­ла­­­та.” Раз­­­къс­­­ва­­­не­­­то на та­­­зи връз­­­ка има ог­­­ром­­­но вли­­­я­­­ние ед­­­нов­­­ре­­­мен­­­но вър­­­ху май­­­ка­­­та и вър­­­ху де­­­те­­­то ­ за цял жи­­­вот. За­­­що­­­то за те­­­зи де­­­ца и тех­­­ни­­­те май­­­ки изос­­­та­­­вя­­­не­­­то и оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то не са прос­­­то ня­­­как­­­ви идея, а ре­­­ал­­­ни пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­ния, от ко­­­и­­­то те ни­­­ко­­­га не се въз­­­с­­­та­­­но­­­вя­­­ват на­­­пъл­­­но.

Трав­­­ма­­­та от изос­­­та­­­вя­­­не­­­то и оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то

Оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то, ко­­­е­­­то об­­­щес­­­т­­­ве­­­но­­­то мне­­­ние смя­­­та за осо­­­бе­­­но доб­­­ро ре­­­ше­­­ние как­­­то за ро­­­ди­­­те­­­ли­­­те, ко­­­и­­­то не мо­­­гат да имат свое де­­­те, та­­­ка и за де­­­те­­­то, ос­­­та­­­на­­­ло без би­­­о­­­ло­­­гич­­­ни ро­­­ди­­­те­­­ли, всъщ­­­ност е из­­­к­­­лю­­­чи­­­тел­­­но опус­­­то­­­ши­­­тел­­­но пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не за де­­­те­­­то. Пър­­­во, то пре­­­жи­­­вя­­­ва изос­­­та­­­вя­­­не­­­то от май­­­ка си. Не­­­за­­­ви­­­си­­­мо от то­­­ва кол­­­ко мно­­­го май­­­ка­­­та е ис­­­ка­­­ла да се гри­­­жи за де­­­те­­­то си и как­­­ви са би­­­ли при­­­чи­­­ни­­­те за ос­­­та­­­вя­­­не­­­то му, то пре­­­жи­­­вя­­­ва раз­­­дя­­­ла­­­та с нея ка­­­то изос­­­та­­­вя­­­не.

Вто­­­ро, де­­­те­­­то е да­­­де­­­но на на­­­пъл­­­но не­­­поз­­­на­­­ти за не­­­го хо­­­ра ­ не­­­го­­­ви­­­те оси­­­но­­­ви­­­те­­­ли. До­­­ри ко­­­га­­­то май­­­ка­­­та-оси­­­но­­­ви­­­тел­­­ка е ус­­­та­­­но­­­ви­­­ла връз­­­ка с би­­­о­­­ло­­­гич­­­на­­­та май­­­ка и е по­­­мог­­­на­­­ла при раж­­­да­­­не­­­то на де­­­те­­­то, бе­­­бе­­­то я раз­­­поз­­­на­­­ва един­­­с­­­т­­­ве­­­но ка­­­то нат­­­рап­­­ни­­­ца, ка­­­то за­­­мес­­­т­­­нич­­­ка на май­­­ка­­­та, с ко­­­я­­­то то е пре­­­ка­­­ра­­­ло де­­­вет ме­­­се­­­ца от жи­­­во­­­та си.

Д-р Чем­­­бър­­­лейн, ко­­­го­­­то ци­­­ти­­­рах в на­­­ча­­­ло­­­то на та­­­зи гла­­­ва, как­­­то и дру­­­ги про­­­фе­­­си­­­о­­­на­­­лис­­­ти, ра­­­бо­­­те­­­щи в об­­­ласт­­­та на пе­­­ри­­­на­­­тал­­­на­­­та пси­­­хо­­­ло­­­гия, са до­­­ку­­­мен­­­ти­­­ра­­­ли до­­­ка­­­за­­­тел­­­с­­­т­­­ва, че бе­­­бе­­­та­­­та не са не­­­о­­­съз­­­на­­­ти­­­те, прос­­­тич­­­ки съ­­­щес­­­т­­­ва, за каквито уче­­­ни­­­те ги мис­­­ле­­­ха доско­­­ро. (Дъл­­­бо­­­ко в се­­­бе си май­­­ки­­­те ви­­­на­­­ги са зна­­­е­­­ли то­­­ва!) Ние зна­­­ем, че те са ког­­­ни­­­тив­­­ни съ­­­щес­­­т­­­ва и имат най-раз­­­лич­­­ни уме­­­ния ­ да раз­­­поз­­­на­­­ват ли­­­це­­­то на май­­­ка­­­та, ми­­­риз­­­ма­­­та, енер­­­ги­­­я­­­та є, да пре­­­жи­­­вя­­­ват най-раз­­­лич­­­ни емо­­­ции, да пом­­­нят и да се учат, из­­­пол­­­з­­­вай­­­ки пет­­­те си се­­­ти­­­ва в своя нов жи­­­вот из­­­вън май­­­чи­­­на­­­та ут­­­ро­­­ба.

Имай­­­ки всич­­­ко то­­­ва пред­­­вид, лес­­­но мо­­­жем да нап­­­ра­­­вим зак­­­лю­­­че­­­ни­­­е­­­то, че за ед­­­но бе­­­бе да бъ­­­де да­­­де­­­но на не­­­поз­­­на­­­ти хо­­­ра е обър­­­к­­­ва­­­що и до­­­ри ужа­­­ся­­­ва­­­що пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не. Ако към то­­­ва до­­­ба­­­вим и лип­­­са­­­та на фи­­­зи­­­чес­­­ка, хор­­­мо­­­нал­­­на, пси­­­хо­­­ло­­­ги­­­чес­­­ка и емо­­­ци­­­о­­­нал­­­на под­­­го­­­тов­­­ка на май­­­ка­­­та-оси­­­но­­­ви­­­тел­­­ка да раз­­­поз­­­на­­­ва и от­­­к­­­лик­­­ва на нуж­­­ди­­­те на бе­­­бе­­­то, виж­­­да­­­ме, че мал­­­ко­­­то чо­­­ве­­­че пре­­­жи­­­вя­­­ва мно­­­го по­­­ве­­­че, от­­­кол­­­ко­­­то ня­­­кои хо­­­ра си да­­­ват смет­­­ка.

И все пак да бъ­­­деш да­­­ден на ня­­­ко­­­го е по-доб­­­ра­­­та ал­тер­­­на­­­ти­­­ва, от­­­кол­­­ко­­­то да ос­­­та­­­неш сам дни или ме­­­се­­­ци на­ред в дом. От раз­­­го­­­во­­­ра си със со­­­ци­­­ал­­­ни ра­­­бот­­­ни­­­ци от Аген­­­ции за оси­­­но­­­вя­­­ва­­­ния раз­­­б­­­рах, че един от на­­­чи­­­ни­­­те, по кой­­­то в до­­­мо­­­ве­­­те ус­­­по­­­ко­­­я­­­ват бе­­­бе­­­та­­­та, ко­­­га­­­то те плачат за май­­­ки­­­те си, е ка­­­то им да­­­ват фе­­­но­­­бар­­­би­­­тал. Да ос­­­та­­­неш сам, без ни­­­кой, кой­­­то на­­­ис­­­ти­­­на да се ин­­­те­­­ре­­­су­­­ва и гри­­­жи за теб, е опус­­­то­­­ши­­­тел­­­но пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не ­ бе­­­бе­­­та­­­та пла­­­чат за то­­­ва, че са ли­­­ше­­­ни от тол­­­ко­­­ва ба­­­зис­­­на­­­та чо­­­веш­­­ка пот­­­реб­­­ност да бъ­­­деш прег­­­ръ­­­щан и до­­­кос­­­ван. Ед­­­ва нас­­­ко­­­ро приз­­­нах­­­ме та­­­зи пот­­­реб­­­ност. Се­­­га съ­­­щес­­­т­­­ву­­­ва т. нар. те­­­ра­­­пев­­­тич­­­на прак­­­ти­­­ка “гуш­­­ка­­­не”, при ко­­­я­­­то доб­­­ро­­­вол­­­ци до­­­кос­­­ват или дър­­­жат бе­­­бе­­­та, ко­­­и­­­то са се ро­­­ди­­­ли преж­­­дев­­­ре­­­мен­­­но, или са бол­­­ни, или се въз­­­с­­­та­­­но­­­вя­­­ват от нар­­­ко­­­тич­­­на­­­та зло­­­у­­­пот­­­ре­­­ба, на ко­­­я­­­то са би­­­ли под­­­ло­­­же­­­ни в май­­­чи­­­на­­­та ут­­­ро­­­ба. След стар­­­ти­­­ра­­­не­­­то на та­­­зи прог­­­ра­­­ма бе­­­ше за­­­бе­­­ля­­­за­­­но, че бе­­­бе­­­та­­­та, ко­­­и­­­то са гуш­­­ка­­­ни и до­­­кос­­­ва­­­ни, се въз­­­с­­­та­­­но­­­вя­­­ват мно­­­го по-бър­­­зо и над­­­да­­­ват по­­­ве­­­че ки­­­лог­­­ра­­­ми в срав­­­не­­­ние с бе­­­бе­­­та­­­та, ли­­­ше­­­ни от те­­­зи лас­­­ки. Всич­­­ки те­­­зи раз­­­мис­­­ли са ва­­­лид­­­ни и за бе­­­бе­­­та­­­та, ко­­­и­­­то са би­­­ли ос­­­та­­­ве­­­ни за оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не.

Рож­­­де­­­ни­­­те дни

Дъ­­­ще­­­ря ми ско­­­ро спо­­­де­­­ли с мен, че вся­­­ка го­­­ди­­­на три­­­те дни меж­­­ду рож­­­де­­­ния є ден и де­­­ня, в кой­­­то сме я взе­­­ли вкъ­­­щи, са три­­­те най-труд­­­ни дни в це­­­лия є жи­­­вот. То­­­га­­­ва тя се чув­­­с­­­т­­­ва без­­­по­­­мощ­­­на, от­­­ча­­­я­­­на, праз­­­на и са­­­мот­­­на. Ся­­­каш в пси­­­хи­­­ка­­­та и клет­­­ки­­­те є се е за­­­пе­­­ча­­­та­­­ло пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не­­­то през оне­­­зи три дни, ко­­­е­­­то на­­­тъ­­­жа­­­ва мно­­­го оси­­­но­­­ве­­­ни де­­­ца и би­­­о­­­ло­­­гич­­­ни­­­те им май­­­ки око­­­ло рож­­­де­­­ни­­­те им дни.

Мно­­­го те­­­ра­­­пев­­­ти и ро­­­ди­­­те­­­ли са ми каз­­­ва­­­ли, че оси­­­но­­­ве­­­ни­­­те де­­­ца имат склон­­­ност да от­­­ре­­­а­­­ги­­­рат и из­­­па­­­дат в кри­­­за око­­­ло рож­­­де­­­ни­­­те си дни. Те обик­­­но­­­ве­­­но са мно­­­го раз­­­въл­­­ну­­­ва­­­ни око­­­ло пред­­­с­­­то­­­я­­­щия ден и от­­­п­­­раз­­­ну­­­ва­­­не­­­то му, но в край­­­на смет­­­ка ви­­­на­­­ги пра­­­вят не­­­що, ко­­­е­­­то да го про­­­ва­­­ли. “Прос­­­то не знам как­­­во се случ­­­ва­­­ше с дъ­­­ще­­­ря ми”, спо­­­де­­­ли ед­­­на май­­­ка. “Вся­­­ка го­­­ди­­­на се спра­­­вях­­­ме с куп неп­­­ри­­­ят­­­нос­­­ти, за да ор­­­га­­­ни­­­зи­­­ра­­­ме ед­­­но чу­­­дес­­­но пар­­­ти, и най-нак­­­рая тя бе­­­ше ядо­­­са­­­на и оби­­­де­­­на”.

И все пак чуд­­­но ли е, че оси­­­но­­­ве­­­ни­­­те ис­­­кат да са­­­бо­­­ти­­­рат ку­­­по­­­на за рож­­­де­­­ния си ден? За­­­що тряб­­­ва да праз­­­ну­­­ваш де­­­ня, ко­­­га­­­то май­­­ка ти те е изос­­­та­­­ви­­­ла? Раз­­­би­­­ра се, ед­­­ва ли са­­­ми­­­те оси­­­но­­­ве­­­ни си да­­­ват смет­­­ка как­­­во точ­­­но се случ­­­ва с тях око­­­ло рож­­­де­­­ни­­­те им дни. Ед­­­но оси­­­но­­­ве­­­но де­­­те спо­­­де­­­ли: “Не знам за­­­що се дър­­­жах по то­­­зи на­­­чин. Знам, че май­­­ка ми на­­­ис­­­ти­­­на се ста­­­ра­­­е­­­ше... тя ис­­­ка­­­ше да си пре­­­ка­­­рам доб­­­ре. Но... не знам... чув­­­с­­­т­­­вах се тол­­­ко­­­ва тъж­­­на и ядо­­­са­­­на ед­­­нов­­­ре­­­мен­­­но. Не мо­­­жех да се рад­­­вам. Прос­­­то ис­­­ках да из­­­бя­­­гам и да се скрия.” За оси­­­но­­­ве­­­ни­­­те рож­­­де­­­ни­­­те дни връ­­­щат спо­­­ме­­­на от ед­­­но пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не не на ра­­­дост, а на тъ­­­га и за­­­гу­­­ба.

Обоб­­­ще­­­ние

Оси­­­но­­­вя­­­ва­­­не­­­то, ко­­­е­­­то за мно­­­зи­­­на е прос­­­то ед­­­на кон­­­цеп­­­ция, за са­­­ми­­­те оси­­­но­­­ве­­­ни е трав­­­ма­­­тич­­­но пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не. То за­­­поч­­­ва с раз­­­дя­­­ла­­­та от би­­­о­­­ло­­­гич­­­на­­­та май­­­ка и за­­­вър­­­ш­­­ва с по­­­па­­­да­­­не­­­то в не­­­поз­­­нат дом, с не­­­поз­­­на­­­ти хо­­­ра. Въз­­­мож­­­но е през по-го­­­ля­­­ма­­­та част от жи­­­во­­­та си оси­­­но­­­ве­­­ни­­­ят да от­­­ри­­­ча или по­­­тис­­­ка ис­­­тин­­­с­­­ки­­­те чув­­­с­­­т­­­ва спря­­­мо то­­­ва пре­­­жи­­­вя­­­ва­­­не, тъй ка­­­то не е вяр­­­вал, че оси­­­но­­­ви­­­те­­­ли­­­те му ще го раз­­­бе­­­рат и ще му поз­­­во­­­лят да бъ­­­де се­­­бе си. Нап­­­ро­­­тив, мо­­­же би до­­­ри се е чув­­­с­­­т­­­вал та­­­ка, ся­­­каш тряб­­­ва да бъ­­­де бла­­­го­­­да­­­рен за та­­­зи ужас­­­на ма­­­ни­­­пу­­­ла­­­ция на съд­­­ба­­­та. И все пак, ня­­­къ­­­де дъл­­­бо­­­ко в се­­­бе си, той раз­­­поз­­­на­­­ва те­­­зи чув­­­с­­­т­­­ва ­ и са­­­ми­­­ят факт, че те съ­­­щес­­­т­­­ву­­­ват, не оз­­­на­­­ча­­­ва, че той е не­­­нор­­­ма­­­лен, бо­­­лен или луд. Те­­­зи чув­­­с­­­т­­­ва по­­­каз­­­ват, че той е на­­­ра­­­нен от опус­­­то­­­ши­­­тел­­­на­­­та за­­­гу­­­ба, ко­­­я­­­то е пре­­­жи­­­вял ­ те са на­­­пъл­­­но ос­­­но­­­ва­­­тел­­­ни и тряб­­­ва да бъ­­­дат приз­­­на­­­ти вмес­­­то от­­­ри­­­ча­­­ни и по­­­тис­­­ка­­­ни.                

Нанси Нютън Верие
Из книгата "Първичната рана", 2005 г.
преводач: Теодора Танева
с любезното съдействие на ИК "ЛИК"