Търсене:

 

Начало > Инфо > Бебе > Четирите заповеди на ранното детство

Четирите заповеди на ранното детство

Бих искал да привлека вниманието ви върху онова, което не бива да правите с бе­бето си в периода на ранното му детство (до навършването на 1 годинка). Под влиянието на съседки (иначе съвсем добронамерени), които се обявяват за експерти в отглеждането на деца, немалко зле информирани майки вършат сериозни грешки, ненужни и понякога вредни действия. Ето четирите заповеди, валидни за тази възраст:

Не оставяйте бебето си да плаче

Това изглежда очевидно, но ще се изненадате, ако ви кажа колко майки не обръщат внимание на плача на детето си. Моя бивша студентка написа веднъж в една от курсовите си работи:

“Съседите ни имаха бебе, ненавършило три месеца, чиято стая беше точно срещу кухнята ни. Всяка ве­чер между шест и седем часа, когато вечеряхме, чу­вахме бебето да плаче почти непрекъснато. Това продължи месеци. Колкото по-голямо ставаше де­тето, толкова по-силно плачеше. Родителите раз­решаваха проблема, като се затваряха в достатъчно отдалечена стая, за да не го чуват. Обясняваха ни, че бебето било напълно задоволено и че ако му обърнат внимание, рискуват да го разглезят. Според представите за детето, които добих от лек­циите по психология, ми се струва, че това бебе бе очевидно незадоволено и имаше нужда да се занима­ват него. Мисля, че беше твърде малко, за да се разглези, както те се страхуваха. Струва ми се, че тези изживявания вече са породили у него ужасно чув­ство за несигурност и дълбоко недоверие в света.”

Учудващо е, че родители могат да бъдат дотолкова сле­пи за нуждите на детето си, че да не обръщат внимание на плача му. Какъв език искате да използва бебето, когато желае да сподели желанията и потребностите си! Единст­веният му начин на изразяване е плачът. Чуете ли го да плаче, значи се опитва да ви каже нещо.
Да видим какво става у него, когато светът продължава да не обръща внимание на онова, което се опитва да му съобщи. То се чувства напълно и абсолютно изоставено. Изпитва ярост и отчаяние. Ето това става у него, когато пренебрегват усилията му да общува с другите.
Да си представим, че пералнята ви се развали няколко минути след като съпругът ви се е върнал от работа. Поме­щението бързо се наводнява и вие го молите спешно да ви помогне. И какъв отговор дава той на отчаяния ви зов? Никакъв, абсолютно никакъв. Продължава да се шегува и да говори за работата си. Вие сте поразена и повтаряте мол­бата си по-настойчиво, като повишавате тон. Отново ни­какъв отговор. Сега вече побеснявате. Не само че сте при­теснена заради пералнята и наводнената къща, но се появява и друга, още по-сериозна грижа: защо вече не можете да общувате със съпруга си? Защо не обръща внимание на онова, което му казвате? Може би нещо между вас не е на­ред и сигурно затова пренебрегва опитите ви да споделите проблема си. Чувствате са напълно загубена и безпомощ­на; сякаш участвате във филм или в странен телевизионен спектакъл, в който героинята полудява, защото никой не се вслушва в думите й.
Тази аналогия може да ви даде представа за онова, което изпитва бебето, когато го оставят да плаче. То сякаш крещи на света: „Заемете се с мен! Имам нещо много важно да ви кажа. Обърнете ми внимание!" Но никой не го е грижа. Смятате ли, че след като премине през известен брой по­добни изживявания, такова бебе може наистина да се изпълни с чувство на доверие към добрата страна на живота? Едва ли. По-скоро ще си изгради песимистична представа за съществуването, ще изпитва несигурност и горчивина. А би могло и да се предаде и да възприеме спрямо живота позицията на „има ли смисъл". Усещайки дълбоко в себе си, че потребностите му никога няма да бъдат задоволени, би могло да реши, че е излишно да опитва и да се превърне в типа дете (а по-късно и възрастен индивид), лишен от агресивност и неспособен да управлява живота си.
Ако ли пък принадлежи на един друг тип - дете, което никога не се предава, въпреки всичко, то може да откаже пасивно да приеме положението и да се опита (изпълнено с горчивина) да принуди света да му обърне внимание. Колко пъти съм чувал възрастни да казват за някое по-голямо дете, което се прави на интересно: „О, то просто иска да го забележат..." Естествено, след като не са го забелязвали, когато е било малко!
Понякога, когато бебето плаче, майката казва: „Току-що е яло, преобуто е, значи не е мокро. Нищо не го боде, не му е студено, следователно няма причина да плаче." Пренебрегва плача му и отива да си гледа работата. В такива случаи майката не вижда основното: бебето винаги плаче с причина. То винаги се опитва да ни каже нещо. Така че трябва да отгатнем какво е то.
Бебето би могло да плаче, защото се чувства самотно. Бебетата изпитват чувство на самота също като възраст­ните. Когато ние се усещаме самотни, нищо не ни пречи да поканим някой да изпие едно кафе с нас или поне да вдиг­нем телефона и да поговорим с някого. А бебето разполага само с плача си. Когато плаче, то би могло да ни казва: „Чувствам се самотно и искам да се притисна до меко и топло тяло. Имам нужда да ме успокоят и да ми попеят. Тогава ще ми е по-добре."
Но чувството за самота е само една от причините за бебешкия плач. Случва се и изобщо да не разберем защо детето ни плаче. Или да сме неспособни да го утешим. Даваме му да яде, галим го, пеем му. Нищо не помага. Тогава най-вероятно става дума за болки в стомахчето или чревни колики, тъй като храносмилателната система на бебето още не е урегулирана. Понякога болката стихва, ако леко масажираме коремчето му или му дадем да пие хладка вода. Друг път и това не върши работа. И все пак прегърнете бебето, ще се поуспокои, дори да има колики.
Съществува и още един вид плач. Това са воплите, които надава бебето, за да сигнализира, че е уморено и скоро ще заспи. Майката бързо се научава да ги разпознава и знае, че няма защо да се тревожи - след няколко минути бебето и ще е потънало в сън. Но и в този случай става дума за адресирано до нас послание. Психологическото състояние на бебето ще е едно, ако пренебрегнете плача му, и съвсем дру­го, ако му обърнете внимание и се опитате да отгатнете кое го прави толкова нещастно.

Не слагайте бебето си на гърне

От време на време срещам майки, които са се опитвали да слагат бебето си на гърне още през първата му година. Това е рядка, но монументална грешка. Една майка, извършила тази грешка, веднъж ми доведе седемгодишното си моми­ченце да го лекувам.
Детето имаше някои психологически проблеми, между които ужасен страх от училището, трудности в сприятеляването, крайна привързаност към майка си и неспособност да установява отношения с другите деца. Към всичко това се прибавяше и редовно напикаване.
Когато едно дете на повече от пет години се напикава, можем да се обзаложим почти със сигурност, че то по ня­какъв начин е било неправилно гледано. Най-често детето си отмъщава на родителите за тормоза, на който са го под­лагали, опитвайки се да го приучат към чистота, като това става подсъзнателно, тоест не е нито съзнателно, нито на­рочно.
Майката, за която споменах, започнала да приучва бебе­то си, когато било на осем месеца. Попитах я защо толкова рано. Отговори ми: „Всъщност нямаше сама да се сетя. Това бе първото ми дете и не бях много опитна. Една съседка ми каза, че сега е моментът и че когато навършил годинка, нейният син вече не се напикавал. Много добре се спра­вих. Слагах я на гърнето веднага след ядене и тя се изхождаше като па часовник." Бе ужасена, когато й казах, че всъщност е приучвала себе си, а не детето, което съвсем не е регулирало собствените си нужди. То просто пасивно е откликвало на майка си, а тя си бе създала навик да се занимава с нуждите на дъщеря си. Попитах я какво е станало с „обучението" й, откакто детето й отново се напикава. Отговори ми засрамено: „Ами не мога да разбера. Щом проходи, и отвикна от гърнето. Започнах от нулата и точно тогава взе всяка нощ да се напикава." Обясних й, че момиченцето не е отвикнало от гърне­то, защото всъщност никога не е свиквало с него.
За да се научи да не се изпуска, детето трябва да е овладя­ло известен брой сложни дейности, включително нервно-мускулния контрол върху сфинктерите си. Този нервно-мускулен контрол е абсолютно непостижим за дете, ненавършило две години. Тогава е моментът да се започне привиква­нето, а не докато е бебе. Не че не можете да обучите и дете, което няма годинка, но преждевременното обучение ще бъде скъпо заплатено от психологическа гледна точка. Аз лично не мисля, че си струва.

Не се бойте, че ще разглезите детето си                                                                                              

Значението на думите „разглезено дете" е различно в зависимост от критериите на човека.
Ако под „разглезено дете" разбирате осемгодишно мом­че или момиче, което изисква желанията му да се изпълня­ват и безсрамно плаче, когато това не става, което не може да понесе отказ, неспособно е да подели каквото и да било с други деца, има пристъпи на гняв, хленчи, прави сцени и е прекалено докачливо, тогава, съгласен съм, това дете е разглезено.
Да „разглезиш дете" означава да приемеш детинското му поведение много след момента, в който то е психологи­чески способно да го превъзмогне. Такова, каквото го описах, поведението на осемгодишното дете би подхождало на двегодишно бебе. По всяка вероятност родителите му ни­кога не са го насърчавали, нито са изисквали от него да прекрачи стадия на втората година.
Но и това е много важно уточнение - глаголът „глезя" не може да се употреби за бебетата. Проявяваме здравомислие, когато настояваме петгодишното дете да не се държи като бебе, защото то е напълно способно да го на­прави от психологическа гледна точка. Но напълно би ни липсвал реализъм, ако искаме от бебето да не се държи като бебе. То не е способно да се държи другояче. В края на краищата нали е бебе! Да му дадем възможност да действа като такова!
Много по-лесно ще се научим да разбираме бебетата и децата, ако се откажем от термина „разглезвам". Той не е подкрепен с нито един научен факт и датира от време, ко­гато не сме имали начини да изучим детското поведение. Самото понятие предполага, че ако обръщате прекалено внимание на децата, когато са малки, ви очаква истинска катастрофа, когато пораснат. Само че вие съвсем не вреди­те на малкото дете, като му показвате, че се интересувате от него. Виж, можете да навредите на по-голямо дете, ако сте твърде снизходителни, ако се боите да проявите твърдост, да му наложите някои ограничения или ако го оставяте винаги да действа според желанията си. Всичко това впрочем е съвсем различно от интереса ви към него. Така че да забравим термина „разглезено", когато говорим за бебета и малки деца.
За беда много майки се безпокоят и се питат дали не разглезват бебето си. Те особено се тревожат, ако някоя от приятелките им от типа на всезнаещата съседка ги увери: „Ако правите така, сигурно ще го разглезите." Понякога чувате някоя майка да казва: „Ужасно го глезя. Знам, че не би трябвало, но нищо не мога да направя." Или пък някой баща да признава: „Не бива, естествено, да се взима на ръце всеки път, щом се разплаче. Това ще го разглези. В края на краищата не е зле да научи, че в тоя живот не винаги ще може да върши, каквото му хрумне, и по-добре да го научи отсега."
Всички тези забележки показват дълбоко неразбиране на бебешката природа. Детето очевидно трябва да знае, че не може да върши всичко, каквото му се прище. Ако не го знае, значи наистина е разглезено. Но на каква възраст да започнем да го възпитаваме? На два-три месечна или дори на деветмесечна е твърде рано. Абсурдно е на тази възраст да му се налагат лишения под предлог, че това ще го научи да преодолява другите лишения по-късно.
Нека да е ясно: не е възможно да се разглези бебе. Гале­те го колкото си щете. Давайте му да яде, щом пожелае.
Пейте му песни, обсипвайте го с ласки, колкото ви душа иска. Занимавайте се с него винаги, когато плаче. Всичко това няма да го разглези. Напротив, то е най-доброто, което може да се му случи от психологическа гледна точка, защото всичките му потребности ще са задоволени и няма да се чувства лишено от нищо. Представата му за себе си или иначе казано неговото „его" е още твърде податливо и нежно, за да се сблъсква с фрустрациите още на тази възраст. Когато порасне ще има достатъчно време да научи що е то фрустрация.

Не позволявайте на бащата да пренебрегва бебето си                                                                    

Признавам, че като психолог често се питам защо толкова бащи стоят настрани от бебетата си от физическа и емоци­онална гледна точка. От повече от двайсет години насам майките ми се оплакват: „Той казва, че бебето е твърде малко и се бои да не го изпусне. Не иска дори да го вземе на ръце." Или: „Оставил ме е да се грижа за всичко." Или: „Да го нахрани или преповие? Сигурно се шегувате!"
Като слушате тези майки, става ясно, че бащите като че ли ги е страх от бебетата и реагират, избягвайки всякакъв контакт с тях винаги, когато е възможно. Не сме сигурни, че добре познаваме причините. Известно ни е само, че много бащи се държат по този начин и че това не е хубаво за бебе­тата. Като избягва досега с детето си, бащата се лишава и от топлата обич, която може да възникне между двамата. А това е лошо начало за връзката баща-дете.
Отношенията с бащата стоят на второ място по важност в живота на детето, особено до петгодишната му възраст. Но още отсега настоявам върху факта, че ролята на бащата, както и тази на майката, започва с раждането, на бебето. (Макар че от поведението на някои бащи би могло да се заключи, че бащинската функция не бива да се упражнява, преди детето да навърши поне две години!)
Уточнявам, че не пледирам бащата да заеме мястото на майката, като дава биберона на бебето и му помага да се оригне, като го къпе и преповива. Не би било психологически здравословно за семейството да чака бащата да се върне от работа и изцяло да отмени майката.
Твърдя обаче, че бащите трябва да умеят да вършат онова, което върши майката. Никой, нито мъж, нито жена, не знае по рождение как се държи бебе например. Докато свикнат, повечето от нас го правят твърде несръчно. В курсовете за бъдещи родители получавате отлична подготовка за това как да се грижите за новороденото, но най-добрата възможност да я приложите на практика е все пак вашето бебе. Много е трудно да се чувствате близки с дете, което никога не сте държали в прегръдките си, не сте го виждали да се лигави и да гука в коритцето си, не сте си играли с него на криеница.
Ако съпругът ви не се интересува от бебето, никой друг освен вас не може да го насърчи в тази насока. Опитайте се най-напред да разберете защо не се интересува. Огледайте собствената му семейна среда. Може би баща му го е пренебрегвал, когато е бил дете, и той се държи по същия на­чин, следвайки лошия пример. Или се чувства несръчен с това съвсем ново бебе, но не иска да си признае пред вас. Каквито и да са причините, накарайте го да проговори. Използвайте всичките си женски хитрости, за да пробудите бащинския му интерес. При някои бащи трябва да се поло­жат доста усилия, но пък си струва труда.
Основите на непринудените отношения между баща и син се поставят още в най-ранното детство, а то никога няма да се върне. Бащата, който заявява, че сега е твърде зает, за да се занимава с детето си, но че по-късно ще му отдели повече време, се заблуждава. Няма да е усетил и „бебето" му ще е тръгнало на училище. После ученичето от отделенията внезапно ще се превърне в юноша и няма да се нуждае от .близки контакти с баща си. Тогава вече ще бъде твърде късно. Понеже бащата не се е интересувал от него, когато е бил дете, сега той не се интересува от онова, което бащата иска да му каже. Бащата се е превърнал в чужденец за соб­ствения си син. Бездната между двамата се разширява и до голяма степен се дължи на отношенията, които са имали в ранното детство на сина.

д-р Фицхю Додсън
Из книгата "Изкуството да бъдеш родител", 2000 г.
преводач: Росица Ташева
с любезното съдействие на ИК "Колибри"